Не знам за какво говориш

10 декември 2012
Продължаваме да публикуваме любимите ни истории от литературно-разказваческата инициатива на Гери Турийска Пощенска кутия за приказки. През декември Кутията бе препълнена с разкази на тема Не знам за какво говориш, а пък ние се забавлявахме много с този на Надежда Станилова (четен в Studio 5 от Цвети Чендова), затова го публикуваме в неговата цялост тук, а Надежда вече получи от нас своя специален подарък.


– * –

Двойка

Когато бях малка, страдах от липса на внимание. Според мен дължимото ми отношение отиваше при по-малкия ми брат. Не знам какво толкова му харесваха – един дрислив ревльо, който по цяла вечер държеше будни мама и тате, а на следващия ден те всичко забравяха и започваха да го лигавят от сутринта. Много смешни изглеждаха, когато техни приятели ни идваха на гости или ги срещахме по улиците. Ние сме четиримата, брат ми в открита количка, а аз накъде около тях. Тогава мама и татко започваха да се надприказват за качествата на сина си – такъв гений невиждан, и то в нашето семейство!

В училище – същата работа. Все докторската щерка беше с по-високи оценки, на адвоката сина му – хем момче, по-кротък от мен, ами нашите съседи- най-обикновени хорица, а пък дъщеря им и тя по-умна от мен. В един бленуван ден обаче събрах цялото внимание върху себе си. Най-напред учителката ми обърна внимание и, разбира се – целият клас, а после мама, тате и целият блок!

Бях първокласничка в не какво да е, а в елитно училище, при най-търсената госпожа. Баща ми стоя от предната вечер на ред да ме запише на следващия ден при най-най-добрата учителка, светилото в началната педагогика. Държах се възпитано и тихо в часовете и винаги гледах госпожата в очите, както ме учеше мама, да не изпусна нещо важно. Стараех се мозъкът ми да бъде попивателна, да бъда винаги първа. Така пък ме учеше баба. Все нещо обаче изпусках и обикновено се дънех за разочарование на всички.

Еди ден, не знам как стана, но забравих да си напиша ченгелчетата за домашно. Госпожата с привидно благ, но съскащ тон, ми каза да стана пред класа и да обясня причината. Такава нямаше. Тогава тя каза една единствена дума:

- Две!

И ми написа двойка в тетрадката. Никой не ми беше казал символ на какво е тази симпатична цифра. Аз се почувствах толкова поласкана, че госпожата ме отдели от тълпата и ми обърна особено внимание. Засиях. Всички гледаха мен и в очите им долавях дяволити пламъчета. Всички ми завиждат, затова!

На път към къщи не ходех като обикновен човек по земята, а летях от щастие! Когато наближих нашия блок, мама простираше дрехите на досадния ми брат. Още щом я видях, викнах отдалече с цяло гърло:

- Мамо! Две-е-е! – и си извадих тетрадката да покажа отличието.

Мама се сконфузи и набързо се огледа дали има съседи наблизо. В този момент простираше гащите на брат ми. Беше ги хванала с ръце, но ми направи знак за тишина и бельото полетя надолу. Изтичах близо до него и понечих да го вдигна, на гласът на мама стана още по-истеричен:

- Не пипай! Остави ги там!

Бегом изкачих стълбите до нашия апартамент. Мама ме чакаше на вратата. Сияещо застанах пред нея с отворената тетрадка, а тя се развика, започна да кърши ръце и изкара познатия репертоар за децата на нашите познати. Гледах онемяла сцената пред мен и успях да кажа само:

- За какво говориш, мамо? Не разбирам…

А мама довърши:

- И гащите на брат ти изпуснах, а ти не разбираш!

Наистина тогава не разбирах за какво се гневеше толкова.

Но стане ли въпрос за двойка, или видя изписана някъде тази цифра, се сещам само за едно: за гащи, летящи във въздуха като свободна птичка.

– * –


 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.