Всичко ще бъде наред

5 ноември 2012
Вечната дружба между Програмата и литературно-разказваческата инициатива на Гери Турийска Пощенска кутия за приказки става все по-крепка. И така, в самото начало на ноември стартираме обща рубрика заедно с любимата ни Кутия - а това означава, че на всяко четене ще си избираме един текст, който ще публикуваме в неговата цялост тук, а неговият автор ще получава от нас специален подарък.
Първата история е на симпатичния Емил Джасим, който блесна пред нас с включването си по темата Всичко ще бъде наред. Приятно четене!


– * –

Те бяха най-добрите му приятели. Тримата живеееха заедно в стая в Студентски град. Той се ожени и няколко дни по-късно им каза, че ще напусне стаята, за да заживее в друга стая на същия етаж със съпругата си. Тогава Джабер се разплака и се зави презглава, а Абдула изпи една бутилка коняк на две глътки.
Членуваха в Иракската комунистическа партия и по тази причина нямаха право да се връщат в родината си. За тази партия българската й секция беше от особена важност. Преди всичко иракските комунисти бяха много признателни на българските, защото партията на първите беше основана от идола на вторите – Георги Димитров. Освен това България беше географски най-близката комунистическа държава, от която се разпределяха задачите и хората по техните направления в борбата, която трябваше да доведе до крайната победа на тяхната революция. Всички членове на тази партия, които живееха в България, всъщност очакваха да изпълнят своя дълг и да водят партизанска борба срещу режима на Саддам Хюсеин в планините на Кюрдистан в Северен Ирак.
Всички, без трима, сред които беше и той. Не така стоеше въпросът с неговите съквартиранти. Той следваше архитектура и беше отговорник на местния партиен клон за връзките с обществото, защото знаеше най-добре български. По тази причина успяваше да изкарва пари като преводач, макар от тримата другари тъкмо той да бе най-отскоро в страната. Те вече трета година повтаряха втори курс, а той записа без проблем четвърти.
През октомври 1981 той започна новата учебна година по различен начин – в първия учебен ден разбра, че през пролетта на следващата година, вероятно в началото или средата на април, ще стане баща.
Тогава, през март 1982 дойде и най-големият шок за него. Партийното ръководство изпрати от централата в Прага циркуляр до всички партийни организации, че всеки, без значение мъж или жена, който е все още втори курс и/или няма деца, трябва да замине до месец като доброволец в Кюрдистан, защото силите на режима са отслабени поради започналата война с Иран и сега шансовете за победа на революцията са най-големи.
Почти всичките му приятели заминаха. Новини от тях на практика нямаше. Понякога ранени партизани успяваха да се измъкнат от кюрдистанските планини и през Турция да стигнат до България, но никога не можеше да се разчита, че тяхната информация беше достоверна.
Той знаеше от новините по Първа програма и от различните радиа, че иракският режим все по-трудно успява да се справи с иранските бомби, но разбираше от разни хора, че правителството на Саддам скоро ще потърси решителна разправа с бунтовните северни региони.
Все пак един ден чак през пролетта на 1989 той получи писмо от Абдула. Донесе го един рижав художник, сириец, който беше изпратен да се лекува във Военна болница, тъй като хората на Саддам го бяха простреляли в ръката.
Пликът очевидно беше отварян, а писмото четено не веднъж. Абдула май го беше полял и с кафе,
"Копеле, надявам се, че си здрав и жив. Ние сме още живи. Но живот ли е това да няма откъде човек да си купи една бутилка коняк Плиска? Поне цигари има, макар да не са като БТ-то. Много ми липсва Ловния парк и тъпите му сервитьори. Едва сега си давам сметка, че софийските мацки са много красиви. Жените тук също са хубави, ама не си падат по арабския акцент и по кривия ми нос. Вчера ядохме месо за пръв път от 47 дни. Знаеш, че обичам месото почти колкото жените. Е, то и пилешкото не е точно месо.
Вярвам, че скоро ще победим и тогава задължително ще трябва да дойдеш на гости в родния ми дом в Багдад, както съм ти казвал много пъти. Толкова сме близо, само на някакви си 600 километра, а не мога да видя старата и да й се порадвам на манджите.
Вече научих кюрдски. Заради жените. Езикът им е лесен и има общи думи с българския – булка, не знам, жена. Все тези, които използвам най-често.
Джабер го простреляха в крака. Верно, тук упойки няма, ама пък веднага намерихме едно шише уиски, за да не чувства почти нищо, докато му правят ампутацията. Знаеш ли колко е смешен сега – все го карам да поиграем футбол или да танцуваме. Той не ми се сърди. Знаеш, че не може да ни се сърди, само понякога хвърля по мен разни неща. Няколко дни преди да го прострелят се ожениха със Самира. Вчера я питах дали му важи още гаранцията, за да го върне, ама тя каза, че няма на кого да го връща, че нали и господ няма за нас, комунистите.
Ама Господ да ги убие онези копелета – стрелят ни с куршуми дум-дум! Ако си беше нормален куршум, можеше Джабер да си остане с цял крак. Тогава можеше да танцуваме на хорото на моята сватба някой ден. Ма каква ти сватба, не виждам как ще се хвана с някого за цял живот. Трябва да се оженя за някоя бутилка.
Ние сме добре. Сигурни сме, че скоро ще победим. Ако не победим, то поне майтапът върви, все едно още сме студенти... Помниш ли как сложих български знамена на вратата на стаята, за да разберат всички, че след седмия път най-накрая взех българския език? Ако имаше изпит по кюрдски, щях още да го влача, мамка им. А езикът им е лесен!
Сигурен съм, че до две години всичко ще бъде наред и ще можем да се видим. Все пак пиши ти как си? Как са Мими и бебето? Момче или момиче? Пиши ми.
Твой брат,
Абдула
Някъде в планините на Кюрдистан, 11 октомври 1987"

Две години по-късно получи ново писмо. Този път от Джабер.
"Копеле, Саддам ни удари с химическо оръжие! Докараха всички от нашия отряд при мен, в болницата до границата. На Абдула от химията му изпадаха зъбите и не спирам да се шегувам с него. Карам го да говори на различни езици, а после му казвам, че всичко звучи еднакво. Не иска да рецитира поезия. Не че някога е знаел, но сега съвсем не ще. Живи сме, така че споко, всичко ще се оправи."
23 септември 1988
Той знаеше, че всеки от тях е жив. И беше спокоен, че всичко ще се оправи.
– * –


 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.