Работно време

5 декември 2014 Надя Станчева
Пощенска кутия за приказки и този път напълни Sofia Live Club с пишещи и читатели, които да споделят мисли и емоции по темата Работно време. Нашата награда - книгата на Херман Кох Вечерята спечели Надя Станчева за разказа си Джамбази срещу стоматолози. Ето го и него:


                                                 – * –
Не сме се прибирали от шест месеца, т.е откакто заминахме. Преди това и ние бяхме като вас. Търпяхме, псувахме, протестирахме, плакахме, оплаквахме се, но вярвахме, че общото благо е по-важно от личния комфорт. Или от липсата на тротоари в Лозенец. Но в крайна сметка инстинктът за самосъхранение надделя над волята за борба и постигане на голямата Идея. Която е каква точно? Няма значение.

Предадохме се и заминахме. Засега уж за малко. Прибираме се за пръв път и то само за уикенда, да свършим онези неща, с които е изпълнен 48-часовият уикенд на всеки емигрант в България – фризьор, зъболекар, козметик, посещение при майките, които са сготвили по две супи, четири манджи, баница, тиквеник, кекс и торта с бисквити, опитвайки се да отгатнат какво най-много им липсва на децата в чужбина.

Най-важното в моя график е зъболекарят. Нищо, че е събота и той не работи. Влиза ми в положението, има и други пациенти, които идват със самолет на преглед. Знае как е. Записала съм си час в деня, в който си купих билета.

Мъжете са по-лесни. Те в чужбина не страдат толкова от лисата на доверени лица, които да им подстригват косата и махат космите на краката. Прибирането на мъжете емигранти в България е доста по-лежерно и свързано с грижа не за премахване на ненужните елементи по тялото, а за запълването на липсващите елементи вътре в него. Със Загорка, Бургас 63, мусака или каквото там обичат.

Но този уикенд и мъжа ми не е за завиждане. Аз ще ходя на преглед, а той на оглед. Обещал е на баща си да обикалят по автокъщи, кола да избират.
Ако има по-неприятен човек на света от бакшиша, това е джамбазинът. Освен ако не ти е приятел, разбира се. Навремето имахме един, звъннахме му като си купувахме първия Голф. Джамбазинът (така му е и прякорът, разбира се) дойде с нас, отвори багажника на Голфа, затвори го и каза “взимайте го”. Абе, Джамбазин, двигател нещо няма ли да погледнеш, да запалим, едно кръгче да направим...Не, вика, взимайте го.
Жив и здрав да е, сто години да живее, вярно железен се оказа тоя Голф, 80 хиляди километра никакъв проблем не даде.

Обаче Джамбазинът нещо се изгуби и сега не върви да го издирваме пак да го мъкнем по автокъщи, така че мъжът ми намери един сайт, дето някакви момчета-разбирачи това професионално си го правят. Идват с тебе, гледат, разпитват, закачат компютър, мерят, цъкат и ти казват “става – не става”.
Така че аз отивам да си оправям ноктите, косата, космите и зъбите и няма да ги мисля мъжете.

Всичко точно, само че с един зъб се оказа, че има проблем. И от 48-те часа в България горе-долу 8-9 прекарах на зъболекарския стол, в чакалнята на дежурния стоматологичен рентген и с гаден вкус в устата.
Обаче в понеделник в 5 сутринта трябва да съм на Терминал 1 и моят зъболекар това много добре го знае и се раздаде човекът без грам да ми даде да разбера, че съм му провалила плановете за уикенда. Пили, човърка, слага лекарство, маха лекарство, отваря, затваря, полира, няма събота вечер, няма неделя сутрин.

Паметник да му издигна, пак не мога да му се отблагодаря. А дори не ми е кой знае колко близък, да кажеш, че го прави, щото съм на жена му приятелка или нещо такова. Не бе, такъв си е човекът, клетва е полагал да помага на хората и помага.

И докато той седи с часове заврял глава в устата ми, мъжът ми и тия момчета от ogledi.com завират глави под капаците на всякакви таралясници, докарани от Италия и Германия, изживели славно живота си по широките европейски магистрали и очакващи старост нерадост по българските така наречни пътища.

Но и те като мен извадили късмет. На много свестен джамбазин попаднали. Имал няколко автокъщи, водил ги напред-назад всичко да разгледат, да си изберат, колкото искат кръгчета из квартала да завъртят. И той като моя зъболекар, отварял, затварял, врати, багажници, преден каак, лъскал, полирал, всичко каквото трябвало вършел. И той заради тях в неделя извънредно отворил автокъщата за последен оглед, като разбрал, че мъжът ми си е в града само за уикенда и сделката ще стане или сега, или никога.
Най-накрая избрали коя ще е колата, капарирали, подписали каквото трябва и на другия ден останало баща му само да отиде да я вземе и направо в КАТ да я кара.

(Защото колкото и в България всички да сме си братовчеди и да сме разбрани и да си вършим непрекъснато един на друг услуги, чак заради нас в неделя КАТ да отворят, нали, няма как да стане.)

И така с чувство за добре изпълнен дълг се качваме в понеделник рано-рано с мъжа ми обратно на самолета за Лондон и на двамата едни и същи мисли са ни в главата. Друго си е в България. Да си знаеш хората, да знаеш, кога, как и на кого да се обадиш за каквото ти трябва. Гледам си червените нокти и новите руси кичури в косата, излекувания зъб и излекуваната от вкусна домашна храна емигрантска душа и ми е криво, че не знам кога пак ще се върна.
Мъжът ми и той си рови снимките в телефона и ми показва новата кола на старо на баща си и си представя как той ще ходи с нея на вилата и как като е с такива хубави гуми и с 4 по 4 без проблем и до Езерата и до Белмекен ще се качва, цяла зима ски ще кара. Екстра ще му е.

Кацаме, включваме си телефоните и първо звъним на свекър ми да видим всичко наред ли е било в КАТ и как е колата.
Той от другата страна псува.
- Що бе, татко, кво стана? Е как така спука гума, нали ги гледахме и гумите, и джантите – чисто нови бяха.
- Вчера може и да са били, ама сега тия, дето са на колата не са. И двете предни са на джанти, на два километра от автокъщата съм и чакам пътна помощ...
Защото това му е работата на автоджамбазина – да ти смени през нощта гумите на вече капарираната кола. Зъб да го заболи в петък вечер дано и дежурен зъболекар да не намери чак до понеделник. Кълна аз и топлите мисли за родината мигом се изравняват с градусите на сутрешната лоноднска мъгла.

Ако ме убедите, че повечето хора в България са като моя зъболекар, а не като тоя джамбазин, веднага се прибирам. И пак ще търпя, ще псувам, ще протестирам, ще плача и ще се оплаквам, но ще вярвам, че общото благо е по-важно от личния комфорт.

Но ако джамбазите са повече от зъболекарите...?


 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.