Игра на думи

5 декември 2013
Поредният епизод на Пощенска кутия за приказки се казваше Игра на думи и премина в обичайната приятелска обстановка - с много смях, силни текстове, експресивни четци и силни питиета за допълнително настроение. От всичко, което прочетохме и чухме, най-много ни хареса текста на Яни Димитров - Игра на чугунени перли, затова Яни получи нашия подарък, а вие получавате неговото произведение.
Приятно четене :-)


Игра на чугунени перли

Преодолях изкушението да ви предложа текст, бъкан от игрословици, каламбури, находчиви размествания на букви, и сладки до инсулиново покачване в сантиметри, детски бисерчета. Не, че не са забавни. Наскоро един млад меринджей се опита да ми продаде "стар фашистки териер" и по никакъв начин не успях да го убедя, че Стафордшиър е графство в Англия. А осемгодишната ми племенница е убедена, че правилните думи в песента, която обича да пее, са: "Сбогом, да носиш таз слива"!
Аз, обаче, съм решил да ви говоря за една друга Игра на думи, измислена от политиците. Това е проста, като самите тях, игра, с едно единствено правило, според което политикът е длъжен да ползва максимален брой думи, при минимални смисъл и информация, вложени в тях. По това им умение, политиците биват класирани и настанявани по йерархичната стълбица. Най-отгоре, естествено, е шампионът, сиреч президентът по нищоговорене. Той е толкова добър в тази дисциплина ,че обикновено му дават думата, единствено пет минути преди Нова година. Президентът, обаче, не се предава, изкарва два мандата и по този начин само за тези около 50 предновогодишни минути успява да пусне в обръщение толкова кухи фрази, че ако ставаха за фураж, с тях биха се хранили всички овце в Шотландия, в продължение на една година. Както навярно знаете, там има повече овце, отколкото хора. Сигурно затова напоследък ми се струва, че живея в Шотландия.

Друг един играч излиза на парламентарната трибуна, като въшка на чело, свежда глава смирено и срамежливо шепне: "Другари, преживях катарзис!". Е, тука вече играта на думи става сложна. Тази дума, на мен лично ми рисува картина на каещи се, боси монаси, с груби власеници, или голи до кръста и шибащи се с камшици по разранени плешки. Опитвам се да си представя въпросната въшка, външния й министър и още няколко нежни души, предразположени към катарзис, да се шибат с камшици, но не успявам. Не че в представата ми споменатите персонажи не се шибат, о, шибат се и още как, ама липсват камшиците! За сметка на това, всеки път, като погледна към една заместник-председателка на парламента, камшиците, заедно с кожени прашки и високи ботуши, моментално завладяват въображението ми. Но да се върнем на темата, колкото и да ми е трудно в момента...

Сред звездите в отбора на политиците, с особена яркост се откроява един фамозен повелител на изисканото и ювелирно нищоговорене. Когато изразява несъгласие с опонента си, той не казва, като нас: „Копеле, ебати тъпнята казА”! Не, той пристъпя бавно към трибуната, с вирната нагоре брадичка, сякаш го е страх да не разплиска безценните си мисли през фонтанелата на главата си, прегъва врат настрана и започва с мазния глас на мюезин, подканващ правоверните към покаяние, да громи несъвършените изказни форми на противника си: "Граматическият структ на изказването ви, се чува от парламентарното минаре, съдържа екзактна доказателственост, константно неопровержима, за отсъствието и на минимална достоверност на хипотезата, предлагаща наличие на евентуална аргументация, логически издържана и практически проверена , а така също и подходяща за разглеждане, като възможна алтернатива на статуквото, поддържано от мен...". Това звучи толкова плашещо на нещастният му опонент, че на него му се приисква, просто да го бяха напсували.

В същият този отбор има и друг, забележителен играч. Неговата техника е много различна - той е пестелив и лаконичен до крайност.
"На 33 съм и съм успял", казва той и ви оставя да гадаете дали това, че е на 33, е неговия голям успех, или това, че знае на колко години е. Тук Природата–създателка засрамено забива поглед в земята, пристъпва нервно от крак на крак и се моли горещо да не се сети някой да я попита, би ли се явила на изложба точно с това си творение и дали то е от кубистичния й период. Ако, все пак, някой се сети и прояви този сарказъм, Природата-създателка, би отговорила горе-долу така: "Вижте сега, нали ще се съгласите с мен, че всеки от нас си има своите лоши моменти. Знаете, че има дни, в които просто нищо не върви както трябва, липсва ви вдъхновение и бихте си останали в къщи, ако имаше кой да свърши вашата работа. Спомням си много добре деня, в който създадох това същество. Беше страхотна жега, бях уморена, пиеше ми се бира, а по програма имах да правя още два проекта до края на работното време. По-точно един носорог и един тапир. Отпочнах с носорога, но прибързах и той заприлича на тапира. Да започвам отначало нямаше време, а не ми се щеше да зяносвам материала. Затова завих към идеята, за едно по-просто и непретенциозно човешко същество, от по-лесните модели. Сложих му малко мозък, да не се набива на очи в обществото и да си изживее животеца кротко и незабелижимо. Не знам какво се е объркало, та всички го познават и все ме питат за него!".

Журналистите също си изкарват хляба, а понякога и боя, като участници в тази игра. Някой си поиграл с думите, наредил ги и съставил въпроса: "Редно ли е хора с минало в ДС да ръководят държавните институции и по-специално БНТ и БНР?". Скивай ся, копеле, да те светна – като пренаредиш думите тука, можеш да получиш и въпроса: "Редно ли е Менгеле да прави опити с деца в концлагера?!". Е, бива ли да хабиш думите за такива въпроси?! Затова ли солунските братя рискуваха да ги съдят за плагиатство, затова ли Паисий си вадИ очите в тъмната килия?! Аре, малко уважение към Словото!

Надолу по социалната стълбица, играта на думи губи своята елегантност и шикозен блясък, но се изпълва със съдържание, достигащо на моменти философски висоти. Като чуете един "кокни ребъл", сиреч доказано местен индивид от Северозападния край, да казва: "Най обичам леба и да еба!", разбирате отведнъж, че по-добро и по-стегнато описание на собствения си бит, не би могъл да даде никой от познатите ви философи.

А категорическият императив на най-известния във всички вселени българин - "Който играи – пичели, който ни играи, ни пичели", по-добре от всички класици, изразява въжделенията на един цял народ, прозрял, че да си в Играта, означава да си в Далаверата.

Падайки на социалното дъно, Играта на думи се чупи на десетки малки, регионални игрички, разбираеми само за коренното население. В някои географски райони не бихте се справили без преводач, който освен официалния за страната език, борави и с аборигенския. А някои от аборигенските наречия, дотолкова са се отдалечили от оригиналния език, че дори между самите аборигени се случват недоразумения. Така едно засукано моме си вървяло с белите маратонки по перона на старозагорската гара и забелязало момче, продаващо бели и червени рози. – "Ауу, кви съ ти хубави чирвените рози!", възторгнало се девойчето. А момъкът отвърнал: "А, и белите съ, и белите съ". Момето поклатило съжалително глава и рекло: "Ибе ми съ, ама влака ми идва...".

Да обобщим.
Милиарди години Еволюцията дялкала с джобното си ножче, докато го докара до едно малко, космато същество, живеещо по дърветата. После климатът се променил, дърветата оредели и съществото се принудило да слезе и да потърси някое друго дърво, с не изплюскани плодове. Понеже тревата била висока, а съществото още тогава си било изявен страхливец, му се наложило да върви изправено, сиреч на два крака, за да се оглежда за екзистенциални проблеми. Така нашият прародител стъпил на ВИП пътеката на еволюцията. На скоростната лента, един вид. И, забележете - въпреки това са му били нужни още стотици хиляди безсловесни години, през които в сюблимни моменти е могъл да изразява емоции само с ръмжене и крясъци, докато измеца първата си дума. Представете си само колко усилени тренировки в свободното от лов време е провел, колко упоритост е употребил, за да настрои струните на примитивния си говорен апарат, така, че да може да даде израз на амбициозните си намерения към някоя самка и небрежно, но елегантно да й подхвърли: "Ела с мен в пещерата, да ти покажа колекцията си от мамутски кости!"
И сега, в наши дни, някой, който би трябвало да бъде гордостта на Еволюцията, с лека ръка харчи думите, този дар Божи, за да пита, може ли гнусните ченгета да продължават да яхат бедната ни държавица, а нискочели селяци, ни заливат с нечленоразделни тъпотии от високи трибуни! Ми, да си бяхме останали по дърветата!

– * –


 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.