Герои на нашето време

29 януари 2015 текст Ирина Димова снимки Ралица Димитрова
Те са от рядка кръвна група. Умеят да се борят не за себе си, а за другите. Наскоро влязоха в селекцията на Дарик 40 до 40 за млади лидери, които тичат към бъдещето и създават смислени проекти. Техният е TimeHeroes.org – платформата за доброволчество, която събира добрите каузи накуп и на един клик. Третият учредител на организацията – Алек Андреев, не беше в София, когато с Яна Бюрер Тавание и Павел Кунчев седнахме на голямата маса в +това, за да си говорим за Времето. И Героите. И, между другото, разбрахме как се правят най‑добрите бъркани яйца и каква е силата на туитър.


Идеята на TimeHeroes е да помагаш, като отделиш от времето си. Мислите ли, че да даряваш пари е по-лесно, защото няма контакт и емоционална тежест?
П: В сайта ни има различни инициативи и много от тях не биха те натоварили изобщо, някои дори са чиста форма на забавление. Една от популярните в момента е на Съюза на слепите – София. Мисията е да се запишеш как четеш стихотворение, разказ, дори роман, ако искаш. После записа влиза във виртуална библиотека и незрящите могат да го слушат.
Я: Естествено, много по-лесно е да изпратиш един есемес и да дариш сума. Но и от двата типа помощ има много голяма нужда. Някои каузи се нуждаят от финансова подкрепа, а други от време, което да отделиш.
П: Освен това хората понякога имат необходимост да направят нещо такова. Ако по цял ден вършиш някаква работа, просто изкарваш пари, в даден момент ще поискаш да се реваншираш, да направиш нещо добро. Можеш да дариш пари, но така няма да го пипнеш, да го преживееш. А когато усетиш физически, че даваш част от времето си, това ти носи съвсем друго удовлетворение.

Сигурна съм, че всеки човек иска да помогне, но не всеки прави стъпката. Ето, аз съм един от тези хора, които само се канят...
П: Не се чувствай виновна, че не го правиш, щом не си усетила нужда.

Вероятно все някога ще се появи инициатива, за която ще си кажеш „защо не?”.

Я: Аз също вярвам, че повечето хора искат да помагат. И от това се породи цялата идея за TimeHeroes. Още през 2007 попаднах на една статистика, която казваше, че България е с най-малко доброволци на глава от населението в ЕС. Замислих се колко е странно, защото около мен има страшно много хора, които искат да помагат и постоянно ме питат какво могат да направят. Хрумна ми, че проблемът не е в хората, а в това, че е трудно да помагаш, изобщо не знаеш откъде да започнеш. Трябва да преровиш 50 сайта на неправителствени организации, за да видиш дали случайно не набират доброволци.

Колко време отне, за да тръгне платформата, да усетите, че има смисъл?

Я: Всичко се случи страшно бързо и то без нито един лев за реклама. Хората просто си препоръчваха платформата един на друг. Започнахме да развиваме TimeHeroes в края на 2011, когато се събрахме екип съмишленици и решихме, че няма нужда да търсим финансиране, защото можем да си го направим и сами. Така първата година работихме без абсолютно никакви пари, на мускули. Отделяхме около 4 часа на ден, като всеки си имаше и друга работа. Но стана. Три години по-късно вече работим по разрастването на платформата в други държави – във всяка ще бъде на местния език, с местно съдържание и с локална организация, която да го поддържа.

Има хора, които ще ви кажат „няма кой да се погрижи за пенсионерите, за баба ми и дядо ми, защо трябва да се чувствам отговорен да помогна на някой друг”?
П: Ако се спънеш и паднеш на улицата, ти би искала някой да ти подаде ръка и да ти помогне, нали? Това е най-нормалното нещо. Но ние сме се капсулирали. Имаме психологически ефекти от социализма, след това и от тази дива демокрация. И по някакъв начин сме се изолирали. Като кажеш на някой съсед във входа „добър ден”, и той се чуди кой си и какво искаш.
Я: Мен много ме плаши това, което се случва. Забелязвам увеличаване на ксенофобско говорене, на език на омразата. Това е супер опасно и не знам къде ще свърши. Но според мен и противоположният процес върви паралелно. В платформата виждаме все повече и повече хора, които са готови да помогнат на човек, когото не познават и не им е близък.

А вас кой ви е научил да бъдете такива, да се борите не за себе си, а за други хора?
П: Мен Яна ме е научила. Така е, факт.
Я: Не мога да кажа, че нашите са ме възпитали така, не са ме учили специално, че трябва да си ангажиран, да помагаш, да си себеотдаден. Даже наскоро си говорихме, че аз много късно станах такава. В училище имаше много активни хора, правеха се протести, организираха се каузи, докато аз основно си учех. После започнах да работя, още на 19 влязох сериозно в журналистиката и просто ми дадоха социалния ресор. През тези проблеми, през сблъсъка ми с живота се случи всичко. Ти си живял в някакъв балон допреди това и в един момент започваш да отразяваш тези страшни теми. За пръв път отидох в институция за хора с увреждания през 2001. Оттогава ми е този удар в нечовешки отвратителната реалност. Питам се какво, по дяволите, можем да направим, за да я променим. Не можем просто да си живеем в собственото балонче.

Това не е мисия от 9 до 5, свършва ли някога работният ви ден?
Я: В момента нямаме никакво свободно време, защото готвим един много голям проект, за който още не сме готови да говорим. Той ни яде всички вечери, уикенди, всяка свободна минута. Но е изключително. Изобщо не усещам натиска и това ужасно притеснение, което съм имала преди в работата си.
П: Когато се съобразяваш преди всичко със себе си и правиш нещата така, както ти искаш, е много по-различно. Аз напуснах работата си преди една година, за да се занимавам само с нашите проекти. Бях в рекламна агенция, имаше много стрес, жесток овъртайм всеки ден, макар че компанията и екипът ми бяха страхотни. Всъщност точно бях решил да напускам и ми предложиха повишение, но си казах „майната му, винаги мога да се върна”. Сега стресът е далеч по-малко и правя много различни неща, забавно е. Естествено, понякога става тегаво с финансите, не е като да получаваш заплата всеки месец. Но ако успееш да си изиграеш добре картите, се получава.

Вие двамата къде се намерихте?
Я: В туитър!
П: Аз и работа си хванах оттам, всичко ми е от туитър. Накрая ще излезе, че трябва аз да им плащам.
Я: Павел има double win от туитър! Това, което се случи между нас беше супер, беше неочаквано. Четири месеца абсолютно невинно си пишехме и водехме интелектуални разговори, но когато се видяхме, усетихме, че има нещо и.. не е 100% невинно.

Живеете и работите заедно, офис имате ли?
Я: Да, тук, където сме в момента – това е офисът (смее се).
П: Екипът ни е от шест човека и се събираме на различни места. Работим и от вкъщи. Но не си представяй, че се разхождаме по гащи напред назад. Имаме една много дълга маса и сядаме в двата є края, като в замък – на 4 метра един от друг.

Вършите изключителна работа. В какво друго сте толкова добри?

П: Аз съм супер добър в правенето на бъркани яйца! Не се шегувам, номер едно съм.
Я: Вярно е, бърканите яйца на Павел са като кадифе.
П: Хората обикновено загряват маслото прекалено много и като сипят яйцата, те стават за минута и половина. Номерът е да ги правиш на по-слаб огън. Отнема много време, 10-15 минути бъркаш като луд, но се получават супер.
Я: Аз пък правя страхотна баница! Но като казваш изключителна работа – ние сме много далеч от мисълта, че сме толкова добри. Аз съм страшно самокритична и това понякога ми пречи, но по-добре да си недоволен от себе си, отколкото да си самодоволен, докато всъщност правиш посредствени неща. Учудва ме как хората тук се сравняват с нивото в България, а не с това в Европа, да речем. Нашият проект е добър за тази страна, но е много далече от това да е изключително добър на международно ниво. В тази посока работим в момента, защото вярваме, че TimeHeroes може да стане много, много по-добър.

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.