Еднопосочен, до вкъщи



21 декември 2017 текст и снимка Севда Семер
Живях в Лондон близо две години без чадър. Заради постоянния вятър в този град, чадърът е неспособен да те пази от дъжда – в ръката ти е нелепо парче плат върху дълга пръчка, което оживява над теб и за което трябва да се грижиш ти, вместо обратното.


От няколко месеца съм отново в София и вече усещам липсата на чадър. За мен той се превърна в символ на всички неща, които добиват различно значение на няколкостотин километра от вкъщи. Да се завърнеш в един град е като да влезеш в дом, в който си отрасъл, когато вече от години не живееш там – забелязваш нови неща, ти самият изглеждаш променен. Ето каква е за мен София, след като я напуснах за малко и се върнах, за да работя отново тук.

На минути от входната ми врата минава река – и на сегашния ми адрес, и на предишния в Лондон. Тъкмо се бях преместила там, когато веднъж по време на разходка спрях, за да наблюдавам странна сцена. Жена с дълга бяла коса и палто с широки джобове седеше на тънка възглавница върху стълбите от улицата до реката, а наоколо се суетяха десетина човека с прозрачни ръкавици. Носеха ѝ всякакви неща от брега: малки камъчета, парчета желязо, стъкло със загладени ръбове. Тя ги разглеждаше с внимание и ги връщаше на новите им собственици с точна, кратка присъда. Оказа се, че е археолог и историк, автор на няколко книги и често се настанява на това място, където нейни познати или случайни минувачи я молят да им превежда езика на реката – да им разказва историята на всичко, което се случеше да намерят този ден.

На някого казваше, че това е ценно парче стрела и всички се правеха, че не обръщат внимание, докато той не погледнеше настрани, за да могат добре да огледат какво държи в ръката си. На друг обясняваше, че това е част от чиния, и, с мисъл за колекцията си, той решаваше дали да го размени, или да го запази в кутия. Въоръжена с новото откритие, че всеки камък по пътя има история – не лична и абстрактна, а солидна и огромна – на тази и следващите си разходки до реката открих няколко древни вкаменелости, парче от викторианска глинена лула, черупка от гигантска мида и изработен от камък малък детайл, който така и не разшифровах.

Сега живея до Перловската река. Виждам я от прозореца си и по дължината на перваза съм разположила моята колекция. Абсурдна е мисълта, че реката ни може да е носител на история по този директен начин или че някога до нея ще има стълби, за да се разходиш небрежно (макар че разговорът за реката като част от града не е нов и тук – за това се говореше например в Пловдив на One Architecture Week 2015). Абсурдно е също, че би пипнал, дори с ръкавици, каквото и да е, излязло от дъното. И Темза обаче не чак толкова отдавна е била така мръсна, че разположеният до брега ѝ парламент едно лято гласувал да се саморазпусне, понеже намирал за непоносима миризмата ѝ. Малко след това започват различни инициативи, които чистят коритото и подобряват качеството на водата, така че днес по дължината ѝ да има табели за живеещите вътре риби – малки, живи знаци за придошлата промяна.

Разбира се, няма как да сравняваш Темза и Перловската река. За мен обаче се запази нещо друго в тази вечно растяща колекция от намерени обекти, която продължавам да събирам и тук. Откакто се върнах в София с това усещане за историчност, обръщам далеч по-голямо внимание на всички табели по пътя си, на малките знаци за минало. Винаги съм била любопитна, но сега оценявам това много по-силно – заради усещането за идентичност и връзка. Не като болезнен опит да разделям, да дефинирам негативно, а с положителен знак и с любопитство, което е способно да те разгърне като книга. Като онази жена на брега на Темза и аз се опитвам да съм сръчен археолог, който чете града като текст – не толкова събитията и случките, в които бях концентрирана преди, а знаците и миналото. Разходката ти има нов оттенък, ако на входа на парк-музей Врана прочетеш, че мястото е било проиг­рано на хазарт, а после купено на търг от зъболекаря на Фердинанд I. И че той самият седмица по-късно го откупува за себе си и го кръщава на първата птица, кацнала на покрива. Бил любител-орнитолог.

И аз, оборудвана с няколко книги за птици и след ентусиазирана лекция в бургаския орнитоложки център Пода (срещу 5лв), сега гледам към небето постоянно. Природата е в града ни, но е тиха и незабележима и очаква специално да насочиш поглед, за да я забележиш. Насред бетона и огромния шум в Хайд парк наблюдавах как млада жена тренира сокол или мъж с мустаци насочва бинокъл към дърво на улицата, за да проследи някоя птица. Четох книги на хора, които се измъкват от пристрастяване, като се връщат на захвърления в ъгъла на картата див роден остров, за да броят птици или които плуват в леденостуденото море и наблюдават китове, за да се справят със загуба на близък. И ето, започнах да вдигам поглед всеки път, когато съм навън.

В небето над София живеят над 200 вида птици. Домашното врабче, което вече не се открива в Лондон, тук е често срещан обитател; във въздуха са и шумните алпийски бързолети, които правят всичко, летейки; и със сигурност е добър знак, ако се случи в някой парк да видиш черен кълвач, който иначе се среща в Червената книга. Има нощни чапли, ястреби и мишелови и огромни ята, които вечер се връщат да спят в града, след като са търсили храна в полето. Липсват ми лондонските улични лисици, така измъчени, че са обект на постоянни акции и грижи, но пък сега се умилявам от мисълта, че някоя топла лятна вечер в София таралеж ще пресече пътя ми. Винаги е малък нощен празник и необичайно напомняне за всички други, с които споделяме града.

Освен за птиците, се ослушвам повече и за друг език. Имаше цели дни, в които говорех, четях и пишех на английски; в няколко такива започнах да мисля например за това колко чудесна, сложна и апетитна е буквата "щ". Сега се ослушвам за новото в езика, за неочакваното. Страшно ми харесва да чуя дума, която не разбирам – не защото е специфичен термин, просто в нечие родно място е друга. Тези малки знаци са начин да разкажеш историята си и да покажеш откъде си, без изобщо да говориш директно за това. Веднъж чух непоз­нат човек да пита колегата ми откъде е – по акцента предположил, че също като него е от Манчестър, както и беше. Радостта на разкритието им беше огромна и им завидях. Представям си такива моменти и тук и ми става мило.

Когато архитектът Льо Корбюзие казва, че домът е машина за живеене, това буди известен смут, преди да стане обичано клише. Но и градът прилича на механизъм – ако искаш да го използваш, да се научиш как диша и действа, за да можеш да работиш и живееш в него, трябва да влезеш в ритъма му. Той се тактува от невидимата аура на мястото – от мита за него, заложения в главите на всички ни образ. Когато се върнах, за пръв път си дадох сметка, че София няма мит за себе си, не се е занимавала с това да го изгради. Тя се дефинира с идеята, че е свободна, че може да е всякаква. Това ми се струва страшно привлекателно. Като вид намигане, което те поздравява за добре дошъл – и ти става приятно да останеш. А чадър ще си купя може би тази седмица.

 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.