Дългата разходка: Мартин Колев


19 септември 2019 текст и снимки Севда Семер
Идва в този град преди 12 години, но го достроява преди 3. Тогава излиза първата част на неговото фентъзи Софийски магьосници, в което между познатите ни улици и площади се появяват шести кьошета, тайни мостове и мистериозни барове, из които прехвърчат заклинания. Успехът на книгата с времето е достатъчен, за да убеди Мартин да напусне работата си, а днес го виждаме дни преди премиерата на третата част (от засега планираните пет). Преди да започне да фантазира за магия на Орлов мост, той пише поезия, издава два сборника с кратки разкази, завършва Психология и вкарва интереса си към театъра в пиеси. Днес предимно се разхожда с тефтер, за да записва истински неща за книгите и никога не би подминал скришен двор. Влизаме в неговата крачка и минаваме през шест места, които го омагьосват.

На теория и на практика


В парка на Военната академия мога да се съсредоточа да пиша повече, отколкото в други градинки, защото е доста спокойно. Освен това е хубаво за бягане, макар че когато планирам да дойда тук, обикновено ме домързява и ходя в близкия до нас парк Гео Милев. Така че на теория Военната академия е добра за тичане, а на практика – за писане. Има някакво идилично усещане, когато съм тук. На други места се появяват шумни деца или хора, които си разказват истории и ми става интересно да слушам тяхната, вместо да пиша своята. Идвам с тефтер – обикновено пиша на листа, а когато вече започна да редактирам, минавам на лаптоп. Обичам да тичам, не притежавам особено физическите данни, за да го правя, но ми е приятно. Като ми набъбне главата от мисли или имам житейска дилема, доста ме изчиства. Това лято обаче прекалих. Сега съм с контузено коляно и си взимам кратка почивка, след която пак ще започна първо с 5 километра, после и 10.

Романтика и реалност


Живеех ей тук, в един таван до Докторската градина, когато се преместих в София преди 12 години. Казах си "идеално малко помещение под покрива – мечта, поезия". Само дето беше ужасно. Гадно е да се живее на малко място, както се оказа, а после през зимата прозорецът ми падна върху матрака, докато валеше сняг. Тогава Докторската беше доста по-дива и се събирахме с приятели ето тук, под дзен дървото, както му викахме. Нямаше деца като днес, а и самото то беше по-голямо – сега може би са го окастрили. Сутрин си правех кафе в моята чаша и минавах през градинката на път за Ректората или ходех на лекции по пижама – по причина, че бях малък, живеех на таван и отказвах да пиша проза.

Близнаците на Оборище


Тези две къщи са в първите Магьосници, защото си правих разходка към Орлов – това е маршрутът на героите, когато отиват до тайнствения Друг мост под него. Главният герой минава оттук и си мисли, че навярно в къщите живеят аристократични вещици реститутки. Когато е тъмно, Близнаците са красиви, а и край тях се чувствам по-добре, отколкото в стандартна София. Да виждаш тези магически неща е като упражнение, привикваш с времето. Има една книга на Чайна Миевил, Градът и градът – двата съществуват на едно и също място едновременно и жителите са научени, ако видят нещо странно, да отвръщат поглед, защото това е част от другия град. При нас има може би 50 такива и не се налага да гледаме настрани, защото не ни прави впечатление. В София човек в електрическа кола се разминава с каруца, без някой да забелязва другия по изненадващ начин. Това беше главна идея в цялото ми начинание – когато си влюбен в история с приключения, на мен поне ми става кофти, че не мога да отида на реалните места от нея, защото не са част от живота ми и съществувам в свят, в който ги няма. Тук се намесва едно от вълнуващите неща в жанровата литература – да ти покаже реалността през друга призма и да ти позволи да живееш на още места, без да трябва да взимаш самолетен билет.

Човек, вътре щурец


Преди години бяхме правили един пърформанс в Природонаучния музей с Ясен Василев и Мина Стоянова, в който четяхме свои наскоро написани текстове. Заедно рецитирахме мой разказ, който започваше с "Познавам един човек, който е вътре елен". В този музей времето е спряло, но заедно с това ти се струва, че животните понякога те наблюдават. Тук имам чувството, че мога да си отдъхвам, иначе на доста места навън ми е притеснено. Харесвам котките и капибарите, но щурецът е най-моето същество. Спомням си как като бях много малък и прекарвах ваканциите в странджанското ми село (където под прикритие се развива втората книга), там имаше едно училище, отдавна затворено, в което влизахме тайно лятото и вътре имаше разни такива животни в течност. Тогава ме плашеха, сега не намирам нищо зловещо. Но, виж, червеите и змиите, колкото и да си мисля, че няма обективна причина да ме е страх, не ми харесват. Което е странно – пак на това село имаше много змии и няколко пъти съм ги срещал отблизо, но тогава не ми правеше впечатление. И тук в музея е готино за писане, а от магазина долу си купих едно куче от кристал, което стана доста важна част от третата книга.

Днес са пекарни, не барове


Не знам дали съществува, бил съм в Арт хостела за последно преди години. Беше едно от местата, където ходех редовно, тук ми бяха първите четения – в събитията Безпризорните в неделя. Отделно беше просто бар, в който знаех, че мога да намеря познати. Всички тогава си мислехме, че знаем много повече от по-големите пишещи. В Арт хостела се събираше и един литературен клуб, наречен Нут, като египетската богиня. Вече се случва по-трудно – хората не могат да се срещнат в случаен следобеден час и да пият до откат, защото на следващия ден трябва да се женят. А! Затворен е! Ето това е, дърветата са окастрени и пълни с деца, арт хостелите не са арт, а май вече не са и хостели.

Да искаш да не ти се получи


За тази спирка се колебаех между Сатиричния театър, където съм работил като вечерен персонал, Сфумато и 199, защото и в тях много съм бил – но тъй като в 199 се играе постановка, на която съм драматург, той спечели по точки. Преди ми беше празнично да идвам тук, понеже нямаше отстъпка за студенти и не можеш да дойдеш току-така. Макар че има постановки, които съм гледал по няколко пъти – Старицата от Калкута, Пиеса за бебето, Малка пиеса за детска стая и Приятнострашно. Последните две – главно заради Снежина Петрова, която много обичам, но не само. Да напиша Кроасан миналата година не беше леко – тогава почина скъп за мен човек и пиесата се занимава с процеса на скърбене. Участвах в конкурс за драматургичен текст и бях абсолютно сигурен, че няма да стане нищо, даже я направих донякъде така, че да не спечели – трудна е за поставяне, през повечето време има един човек на сцената, докато другият само се чува. Тя пък взе, че спечели конкурса, което само доказа, че ако много искаш нещо да ти се случи, то най-вероятно няма да стане.

Представянето на Софийски магьосници 3: Вещиците от Витоша на Мартин Колев е на 25 септември от 19:00 в City Stage


 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.