Дългата разходка с Мишо Новаков


15 март 2012 текст Дани Николова, снимки Михаил Новаков, Дани Николова
Представете си, че Вивиан Уестууд и представител на друга галактика се сдобият с обична рожба. Това дете би бил фотографът Михаил Новаков. От легендарната Вивиан Мишо би наследил ексцентричността и провокацията, а от извънземния й другар – опознавателния, търсещ и любопитен поглед, като на марсианец, за пръв път озовал се в града. Първата му самостоятелна изложба е в галерия Васка Емануилова (бул. Янко Сакъзов 15) до 1 април, а пък ние го срещнахме в един ветровит и леко мрачен следобед, за да видим какво му се върти из главата.


История в 10½ изречения
С фотография се занимавам от близо девет години. Малко преди да завърша гимназия започнах да си задавам някои въпроси – един вид, времето, в което безгрижното ми детство взе да попривършва, дойде. Отнякъде се появи блестящата идея да уча фотография. И всичко стартира съвсем на шега. Шегаджийски ми бяха и първите години в университета – отличавах се с доста несериозно поведение, хаха. Но в един момент се ентусиазирах и запалих. Отне ми време, докато започна да правя снимки, в които да разпознавам харесваната от мен визуална линия. Имаше и моменти, в които доста побуксувах, но пък лесно интегрирах фотографията в тогавашния ми начин на живот – скейт, приятели и пътешествия.


Точният мерник
Вълнувам се от работата на фотографи, които през собствения си поглед и светоусещане правят документ на определено време, тема или място. Такава фотография е винаги много лична. Така че различното между мен и останалите хора, занимаващи се с подобен тип фотография, е, че сме различни личности. Съзнателно търся по-бруталното изображение с ясната идея, че когато го намеря, ще внуша на зрителя по-крайно усещане. Обожавам странните и любопитни места. Ето например скелета на мамута на последния етаж на Софийския университет – дори някои от студентите, които по цял ден кръстосват коридорите му, не знаят, че си имат огромен мамут в сградата.






Хапки от реалността
Ботаническата градина ми е адски любимо място. Дори в изложбата ми има фотоси, правени там. В експозицията като цяло има доста от реалността. Фотографията се храни с противоречията, а нашата държава цялата е изтъкана от такива. Социалната част ме влече много и е силно застъпена във всичко, което правя. През 1990, когато се е отваряла нова страница в историята на страната, аз съм бил първи клас. Комунизмът е свален, на мен ми подариха касетофон с десет касетки на Майкъл Джексън, Фил Колинс и Queen, появиха се кабеларките и видеотеките… Страшно интересен ми е този сблъсък между миналото и настоящето на България, начинът, по който внесеното отвън комуникира на местно ниво, как едни хора могат да живеят, все едно са в Атлантик Сити, а всъщност да се намират в Търговище.






My blog is bigger than yours
Винаги съм бил отворен към интернет и съм търсил визуален обмен с други хора. Затова си направих блог, където да поствам всичко – от професионални неща, до всякакви нон-сенс фотографии. Хората започнаха да ме следят и открих, че им е интересно. Има артисти, които не желаят да показват работата си по този начин. Аз не страдам от подобни предразсъдъци. Дори печеля от факта, че съм бил откровен и мотивиран да споделя работата си с хората. Ако не беше блога, вероятно пак бих стигнал, по един или друг начин, до изложба, но сега тя е нещо като еманация на целия този процес на снимане и “шерване”.




Музи от съвремието
Харесвам хора, които са маниаци. Когато си обсебен от фотография, неминуемо започваш да задълбаваш. Повечето хора просто вървят по улицата без да усещат вътрешна потребност да снимат, а фотографът винаги е нащрек. Обожавам Мартин Пар – емблемата на съвременната документална фотография. Той работи с лека абстракция, но с много семиотика. Уилям Егълстоун е направо пионерът на документалната фотография. Стивън Шорт прекосява цяла Америка, за да направи визуален разказ за страната от 70-те. Брус Гилдън пък е провокативен, агресивен и безскрупулен спрямо обектите, които заснема, а Лари Кларк – по-известен с филмите си, ни е оставил разходка из аутсайдерите в обществото… Това са маниаците, от които се вдъхновявам.




Urbi et Orbi *
София е град на контрастите. Има адски много културни слоеве и пластове – хора, които са съхранили по-висок стил и култура, такива, които са изцяло повлияни от Запада, има ги и ромите на улицата, и турците и арабите около Женския пазар, има ги и разкопките, които те подсещат, че доста стъпки са извървени преди теб. Всичко това дава на града много лица. Едно от кофти нещата на София обаче е, че лесно може да те вкара в заведение. Това, което ми липсва, са повече отворени градски пространства, където хората да си изкарват добре заедно и да имат възможност да правят нещата, които ги забавляват – да спортуват, да правят улично изкуство или просто да си пият бирата. Иначе обичам София. Направих си скейт с по-големи колела, за да имам достъп до почти всяка улица. Това е едно от нещата, които правя лятото – круизвам из града по максимално непознати маршрути. Така се зареждам за цялата година.

* Към града и света (лат.)


В главата капучино, екшън и документално кино
Гледам много филми, направо съм киноманиак. Последният филм, който ме докосна, е Хюго на Скорсезе – велик е! Тайно се надявам един ден и аз да направя филм – документален. Мисля си, че това ще стане от само себе си. В момента с Васко Германов развиваме един сайт Under The Line, където правим кратки визитки и интервюта. Васко снима прекрасни, леко абстрактни визуални импресии със силно модно присъствие. Така че… апетитът идва с яденето.






 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.