Дългата разходка: Любо Георгиев


14 септември 2017 текст Наталия Иванова снимки Анелия Тодорова
В началото на 20 век прадядо му строи старата поща и катедралата във Велико Търново, а в края му Любо гледа "как растат блокове" на строителната площадка с баща си в София. "Така поне започва историята", казва той, когато го питаме защо е избрал да бъде архитект (а днес вече и директор на Софпроект). Междувременно взима дипломи от Италия и Холандия и трупа опит във Венеция, Амстердам и Пекин, след което една покана го връща в България – да бъде директор на One Architecture Week в Пловдив. Преди година обаче Любо отново сменя адреса – този път, за да ръководи екипа по съставянето на план за Визията за развитието на София. Не е документ, скрит в папка – процесът по плана е прозрачен, а, наред с вещите, може да участва и всеки с интерес по тема, свързана с града. От площадката пред вкъщи до контейнера на ъгъла или рейса, който все закъснява. За подробности скачаме на vizia.sofia.bg, а сега тръгваме на разходка с Любо, заради неговия личен поглед над София – от чара на блоковете в Дружба до вълшебните пътеки в Младост.

Безгранична Дружба


От този блок в Дружба 1 са първите ми спомени. Израснах тук, но лятото често ходех в Трявна при баба ми, затова можех да направя някакво сравнение. Помня, че от училище ни водеха в центъра, за да видим някой музей например, и атмосферата там за мен беше много неприятна – страшно много хора на едно място, тълпи, шум. Нямах търпение да се върна сред панелните блокове. Качествата на средата тук са мислени точно в разстоянията, озеленяването, площадките, но не и в сградите. Докато в центъра е обратното – там те имат архитектурна стойност и самоинициативата невинаги е полезна. Вярвам, а и затова съм архитект, че средата влияе силно върху човека, манталитета, действията и възприятията му за света. Когато растеш в такъв тип среда – безкрайно отворена, без огради, без "моя двор, твоя двор", започваш постепенно да освобождаваш и мисълта си. Затова за мен не е случайно, че голяма част от по-известните артисти и музиканти от бивша Югославия идват точно от панелни квартали.

Моят дом е моята крепост


Помня как в моя клас най-важната дискусия беше кой и кога ще остъкли балкона си. Това беше първата стъпка към трансформацията на дома ти спрямо собствените ти нужди, да го направиш твой. Виж само сградите тук – абсолютен тетрис са. Всеки е решил да постави външна изолация с различен цвят, един има голям прозорец, друг – малък. Истината е, че много архитекти се опитват да постигнат подобно разообразие във формата с чертежи, но се получава изкуствено. Обикновено всички се оплакват точно от това, но мисля, че явлението е положително – хората са инвестирали време, пари, внимание и желание да развият средата си. Тези квартали са стандартни навсякъде в Европа. Да, по-спретнати са, но атмосферата в тях е потискаща – монотонно, подредено, еднакво строителство. Докато при нас не е така и това трябва да се оценява, а не да се върви срещу него. Онова, което липсва обаче, е общата координация и в тази насока трябва да се работи.

През РУМ-а до Китай 


Това е центърът на Дружба 1 – географски се намира в средата, където има поща, пазар, а зад него и малък парк, който свършва при Дома на културата и езерото. Така си спомням ежедневието – от блока до пазара и до училището ми в Младост 1A. Всичко доста се е променило. РУМ-ът сега е China Mall, а много от партерните места станаха магазини. Същото се случва и в Пекин, където работех година и половина. Всъщност китайците са много предприемчиви и прагматични, не изпускат възможност да действат. Там също има много панелки, които в началото изглеждат абсолютно еднакви отвсякъде, а две години по-късно първите им етажи са магазини и някои от апартаментите са съединени. В Азия комфортът е съвсем различен, защото хората са свикнали да нямат лично пространство. Мисля, че и затова точно там са възникнали течения като дзен будизма – човек трябва да се изолира някак от останалите, за да оцелее. Усещането за тълпа въобще не може да се сравни с това в София. Помня, че когато се връщах тук, всичко ми се виждаше много уютно, а хората – страшно мили. Ние сме свикнали да се сравняваме с най-доброто и това е правилно, но ако погледнем към голяма част от света, всъщност живеем добре.

Пътеките на времето


На тази спирка, Пътеките в Младост 1, слизах за училище. През 89-90-а тук беше просто едно поле. Имаше само бурени и асфалтова пътека, която беше връзката с квартала отсреща, нямаше откъде другаде да минеш, за да стигнеш до него. Така се получи и нещо много интересно: когато се появи частната инициатива, на това място изникна една магична каравана, като онези в лунапарка, където можеш да стреляш по капачки и да си купиш дъвка Турбо. След нея една по една започнаха да кацат сергии, после и втора пътека, а накрая – цял пазар. Това беше най-естественото нещо – хората нямат друг път, затова им предлагаш търговия. За тях също беше удобно, защото могат да си напазаруват за вкъщи. А сега има бензиностанция, мол, академията на Телерик е тук – можеш да видиш как всичко се е развило от нулата.

Сам сред другите


Тази Софийска баница е тук открай време – нямаше как да хапваме от нея всеки ден, затова я оценявах­ме. Помня, че веднъж една жена ни каза: "вземете си повече, искам да ви купя и боза". Учудихме се, но приехме. После се оказа, че синът ѝ е починал… Странно е, но ние почти не познавахме съседите си, бяхме на "здравей-здрасти" с тях. Това създаде у мен някакво усещане за анонимност в града, което много ми харесва. Може над теб да живеят хора, с които цял живот сте на 10 метра разстояние, но не ги срещаш. Когато се върнах в България, три години живеех и работех в Пловдив. Квартирата ми беше в Капана – страшно интимен и чаровен квартал, но когато включиш лампата, всички виждат, че си вкъщи. Или кога влизаш и излизаш. Това наистина създава връзки, но понякога просто ми се искаше да съм инкогнито.

Училище накрай света


С тази улица градът приключваше, а училището беше дори от другата страна. Зад него започваше поле, на което имаше царевица. Това създаваше голямо объркване в мен – в града ли живея в крайна сметка? Заминах от България още на 16, но никога не съм се отделял напълно – винаги съм чел вестници, говорил съм с приятели, връщах се често. София за мен много се е променила – станала е повече град, отколкото населено място. Космополитен, с различни хора. И все имаш чувството, че ще изпуснеш нещо, няма как да обхванеш всички събития. Сега трябва да мислим по-скоро за това, че той се разраства и много хора идват да живеят тук. Което не е причина за оплакване, всеки голям град се изправя пред същия проблем. Причина би било да не започнем да го решаваме.

Визия за София е на vizia.sofia.bg и facebook.com/ViziaZaSofia/


 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.