Съботен маршрут: Райското пръскало


17 август 2017 текст и снимки Емануела Иванова
Вече е сянка, но камъкът под мокрия ти гръб е още топъл. Лицето ти сочи 124.5 метра нагоре, откъдето планинската струя започва да се разпада на ситните ледени капки, които те пръскат в подножието. Отвори очи – райско е, нали?


"До Паниците и назад" е пътеписът, който обмислям в първите 30 минути от маршрута ни, потеглящ от тази местност край Калофер. Под празния корем (характерен за празноглави) и 37-те градуса на предиобедния въздух краката ми едва се влачат по песъчливите стръмни дерета в началните метри по пътя. С една Република, две глътки вода и заложен ужас от опозоряване успявам да добутам до грешка номер 2:

"Да, бе, ок сме – и оттук може." Така започват планинските трилъри, мисля си, докато групата ни свива вляво, малко преди края на първото изкачване. На връщане разбирам, че от тази точка истинският маршрут (перфектно маркиран!) преминава в пътека по сравнително равните била на хълмове с пасища. Ние обаче трупаме 2км отгоре с тигели в подножието им, но поне са в правилната посока. "Още малко и става друго, влизате в гората", нахъсва ни мил овчар, с когото делим сянка за 5 минути. И продължаваме.




След още няколко набирания, вече е ранен следобед, а импровизацията ни се връща в правия път и пред нас се ширва най-зеленото зелено – все едно някой е изтървал боята в сластните гънки на Стара планина. 10 минути ги облизваме с камери от едно дървено сепаре и влизаме в гората. Тук наистина е друго – буковете спират жегата и, без сърце между зъбите, лесно въртя глава встрани. Гигантски камъни с мъхести лунички и красиво-криви дървета обграждат пътеката, минаваща от време на време през мостове над малки потоци.


Широколистният шум и водата са музика, която трие ежедневния текст от главата ми. Мисля само крачка за крачка, но след час излизам от унеса, защото коленете ми превключват на "задна". На финалната вертикала съм – следва зиг-заг, който минавам на почивки (докато някои го взимат по чехли), а отгоре чувам тийзър на това, което ме очаква: "Леле, тук е Game of Thrones, като при дотраките". Така е – нереално, но без дракони.


Има коне. Има хижа. Има бира. Има и още 30 минути нагоре до водопада, където раят сипе роса по главите ни. Другия път ще опънем палатка до хижата и ще гоним връх Ботев от сутринта, но днес е добре и дотук. В крайпътната Бяла река на слизане някой вече е уловил пълнената ми пъстърва, а аз преливам с тишината на планината. Тя не е звук, а състояние, в което, между усилията на хората до теб и потракващите в далечината чанове, чуваш най-доброто от себе си.






 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.