По пътя: Да се събудиш в Рила


1 октомври 2015 текст и снимки Вера Гоцева
Вера Гоцева пътува през мъгла и слънце, за да погледне една сутрин през облаците над Рилския манастир. Потегляме с нея, за да бъдем на дясната седалка по пътя и на същата тераса в онзи ден.


Страхотно е да се губиш из Рила, наслаждавайки се на картината около себе си. Да пътуваш без бързане, да си позволяваш да останеш тук или там. В началото на есента имам два свободни дни и решавам да поема към планината с идеята да стигна до Рилския манастир. На пръв поглед нямам логична причина да избера пътя през Белчин баня в посока Сапарева баня и Дупница. Само на пръв обаче, защото това пътуване идва с много красиви гледки и места, на които мога да спра и да се забавя достатъчно, за да стигна в манастира по залез. Тогава красотата му е друга. "Някой ден трябва да се събудиш там", беше ми казал близък приятел и мисля да последвам съвета му.


Тръгвам от София през коридор от села, които се следват като табели по пътя. Природата наоколо играе с времето и то се сменя толкова често, че само в рамките на час пътувам през гъста мъгла и ясно слънце. Гледките се сменят постоянно: ту виждам гъсти гори, ту коне, ту хребети, ту поля, ту изумително небе, което се шири от край до край и е толкова красиво, че губя представа къде започва и къде свършва, а вълшебството се проявява в ослепително бялото на облаците. Отбивките по този път са доста примамливи. Сапарева баня е спирка за обяд или горещ басейн с минерална вода. Другата опция, която решавам да следвам, е да продължа към Паничище. Все по-нагоре и по-нагоре, докато платното се вие като змия между хребетите и височината става толкова осезаема, че започвам да виждам парата от дъха си.


Паничище е призрачно и мразовито. По това време на годината комплексът е пълен с хотели, в които няма жива душа, всички чакат сезона на ските. Можеш да се разходиш в смълчаното селище, стига да искаш да се почувстваш като във филм на Дейвид Линч. Малко усойно, малко странно и много студено място, което провокира по свой собствен начин. След кратка обиколка поемам надолу с обещанието да го посетя през зимата. Когато продължавам по пътя през Дупница към Рилския манастир, денят вече е напреднал, шофирането е дълго и в някакъв момент изгубвам представа за часовете. Само подминавам една, втора, трета табела и сменям предавките към по-ниска и по-ниска, изкачвайки се нагоре.


Разбирам защо е най-добре е да стигнеш късно в манастира. Спирам колата на смрачаване, излизам сред планинския въздух и поемем дъх, пълен със суровото ухание на борове и мокри есенни листа. На тази височина сега е толкова студено, че потръпвам в якето си. В резедата на мрака различавам облаците, слезли така ниско, сякаш плувам в тях. Имам чувството, че сънувам с отворени очи, толкова заредено е това място. Няма никакви хора и единствен свидетел на диалога между монасите и небето е планината. Настанявам се в съседния хотел със стая, обърната към върховете и прекарвам няколко часа без да имам представа колко показва часовникът. Мракът е пълен, тишината също. Чува се само шумът от реката и от време на време играта на вятъра с клоните на дърветата. В някакъв момент заръмява дъжд, за да стане магията пълна.




Преживяването ми на Рила сутринта е дори по-силно. Този изгрев е една от най-красивите гледки в живота ми. Събуждам се в шест и излизам на балкона, за да посрещна деня. След минути пред очите ми започва да се разиграва спектакъл, който ме оставя без дъх. Всяка секунда облаците сменят цветовете си от черно към синьо, към червено, към златно, към бяло. Всяка минута е триумф на светлината над мрака. Всичко се променя с мигване на окото. Върховете ту се виждат, ту се скриват. Шумът от реката започва да се смесва с гласовете на първите птици, които крещят живота с цялата сила, на която са способни. Да видиш изгрева на това място оставя спомен завинаги. Някой ден трябва да се събудиш там...


 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.