По пътя: София-Самоков


16 юли 2015 снимки Вера Гоцева
Понякога най-хубавата част от пътя е да не знаеш къде ще те отведе. В събота по обед излязохме от София, за да търсим наблизо басейни, в които има повече вода, отколкото хора. Загубихме с 0:3. По пътя към Белчин бани до Самоков обаче намерихме друго – пълното блаженство от пътуването. През нашия прозорец изглеждаше така.


Има и друг начин да стигнете до Самоков – през Панчарево и покрай язовир Искър, но ние избираме стария ръкав през Бистрица. Нагоре по Витоша завоите ни прекарват през зелен тунел от дървета, сплели пръстите си над шосето. След Железница планината се разтваря, пътят бавно се стича надолу и пред нас се показват студените хребети на Рила – като връх на торта, посипан с кокосови стърготини. Гледката е твърде широка за погледа, а думата, която звучи в ушите ни е още по-голяма – простор.


Казват, че когато пътува, човек е най-много себе си. Защото нито може, нито иска да се скрие между седалките. Потвърждаваме го, като си говорим толкова много и толкова открито, сякаш сме сами на остров в океана. Е, с нас са още Ben Howard, Bon Iver и Florence + The Machine заедно с жестоката притча за Соломон и Дилайла. Те изливат сърцата си през колоните, ние пълним нашите с разперени през прозорците ръце. Как може човек да се чувства толкова свободен, когато е стегнат с колан през гърдите?


Слизаме да разтъпчем и да помиришем тревата. Тук нацъфтяла в шарено, нататък прясно окосена, по-надолу вече изгоряла от слънцето. Пролет, лято и есен в едно с хора на насекомите за фон. След Ковачевци покрай тракторите щъкат щъркели (броихме до 13), които се навират под машините, за да прилапат някоя изхвърлена от скривалището си буболечка. Птиците са по-смели хора от нас. Във всяко селище по пътя виждаме пълни гнезда, в които щъркелите тъкмо се къпят след хранене. Вече е четири следобед.


По този път Самоков е на около 70км – колко прави в часове зависи от това дали бързаш да стигнеш. Ние не искаме пътят да свършва, вече дори чертаем следващия си маршрут – към Гърция. И се сещаме за онова правило в кормуването, че винаги трябва да следиш вътрешната лента на шосето, а не страничната, защото иначе моментално ще кривнеш към канавката. С Пътя по принцип е така – отиваш там, накъдето гледаш. Затова гледаме право към това, до което желаем да стигнем, нали?


Пристигаме в града изгладнели, но знаем добре къде е нашата маса – в механа Старата къща. Адресът е Захари Зограф 13, но и с питане се стига – всички я знаят, дори в момента да са подпийнали под сенките. Мястото е битово, без да дразни, с хубав зелен двор и меню, в което всичко е да-си-изядеш-пръстите. Поръчваме Бабина салата, език в масло с картофено пюре и Троянска сливова за който не кара. В това време в София някой поръчва лингуини с трюфел, но на бас, че на нас ни е по-вкусно.


Завръщането също е хубаво. Когато виждаме Рила зад нас в огледалата сякаш съжаляваме, че се прибираме, но и нямаме търпение. Как става така, че към който и край на пътя да вървиш, той те тегли като магнит? От високото на Бистрица поглеждаме надолу към града, който сега се събира в една педя. Ето го кино Арена в Младост, какво дават довечера? Не, сладката умора от пътя и преживяването иска да й се отдадеш. Или да я споделиш с приятели. Готово, следващия уикенд воланъте ваш.


 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.