Под неб(ц)ето на Лигурия


14 юни 2018 текст и снимки Габриела Канджева
"Когато животът ти поднесе лимони, отиди в Италия и пий лимончело" е мисълта, с която в 7:15 сутринта качваме стълбичката към самолета, за да се приземим в Милано, а оттам да потеглим на обиколка из област Лигурия. В следващите четири дни обаче така и не отпиваме от жълтия аперитив, но, въпреки натовареното ни разписание от влакове и лодки, успяваме да се настроим на правилната вълна – tranquillamente!


МИЛАНО
Да го разгледаш за ден е невъзможно, но стига да отбележиш на картата важните точки. От гарата стигаме с метрото до Дуомо за по-малко от 10 минути, а гледката пред нас, докато излизаме от подлеза, предизвиква масова въздишка. С всяко следващо стъпало катедралата се издига с по няколко метра пред очите ни, но обедното слънце ни отказва да се изкачим до върха ѝ. Вместо това се насочваме към сянката на галерия Виторио Емануеле, където за късмет се завъртаме три пъти на пета върху гениталиите на бика от герба на Торино и продължаваме към замъка Сфорцеско и парка Семпионе.


Обявените 25 градуса се усещат като 30+, затова едно джелато с манго и шамфъстък смъква за малко температурата, докато преминаваме покрай крепостните кули от 15 век. Зад тях бързо потъваме в зеленината на парка, където туристи, костенурки и патици се разхождат заедно по алеите, а местните събират слънце по бански. Кръгът ни се затваря отново на Пиаца дел Дуомо, но сега катедралата е облечена в златно, докато хапваме срещу нея панцероти (или мекички с домати и моцарела) и пием бира Moretti. "Grazie mille" за идеята, вече и баба ще ги пържи така.


ПОРТОФИНО
Първото "Buongiorno" идва с гледка от влака, който ни разкрива полета с червени макове, а след това нагънати хълмове и серия тунели, докато бавно навлизаме в област Лигурия. Да обикаляш Италия с железницата се оказва, освен красиво, и много удобно: високоскоростните Frecciabianca свързват големите градове, а Trenitalia са пътническият аналог на БДЖ – затова и не се изненадваме на закъсненията от 5-10 минути. Когато морето се показва през прозореца с шарени къщи по скалите и чадъри по километричните плажове, знаем, че наближава Рапало – нашата airbnb база за следващите три дни. Отбиваме се в нея колкото да си оставим багажа и да изядем две парчета от най-вкусната фокача с яйце, тиквички, домат и моцарела, преди да хванем корабче за Портофино.


30 минути по вълните срещу 15 евро (двупосочно) са идеалният транспорт, а гледките по пътя са като прожекция на пощенски картички – тюркоазена вода, малки и тесни улички, цветя и кактуси по первазите и къщи в цветове, които и в най-мрачните дни излъчват топлина. От рибарско село Портофино бързо се превръща в курорт и, макар римските му основатели да го наричат Пристанището на делфина, днес в залива плават основно луксозни триетажни яхти. От църквата Св. Георги получаваме панорама отвисоко, от която трудно се откъсваме, за да изпием по едно силно като електрошок еспресо, преди да се върнем обратно в Рапало за вечеря с типичната за Лигурия паста с песто и леко като въздух тирамису.


ЧИНКУЕ ТЕРЕ
Ако житейската философия на Джулия Робъртс от филма е "яж, моли се и обичай", то нашата е "яж, моли се и пак хапни". След бавна закуска с капучино, кроасан с шоколад и каноли с пухкав крем, си взимаме специалната карта за 16 евро, с която можем да обикаляме цял ден из петте селца на Чинкуе Тере с влак – най-добрата опция, след като обхождането им с кола изглежда невъзможно, а туристическите пътеки са затворени заради ерозия от огромния брой туристи (над 2 милиона годишно).


Започваме от Монтеросо ал Маре, където мулти-култи тълпа ни повлича още от перона към крайбрежната улица, преди да се спасим във вътрешността на селцето. Далеч от кафенетата и магазините за сувенири откриваме тишина и сянка под висящото от къщите пране и още един гъдел за небцето: панирани калмари, аншоа и скариди в картонени конуси срещу 5-7 евро. След бързия обяд южното Риомаджоре ни посреща със задух и клаустрофобична височина – разстоянията между сградите са толкова малки, че хората трябва да се разминават с пътни знаци, а морският бриз трудно си открива път от брега. Напук на туристите автентичното рибарско село продължава живота с естествения си ритъм: мъже стягат лодките си на кея, докато децата играят футбол между огромните кактуси, а жените ги наглеждат от високите прозорци.


Оттук продължаваме към най-старото от петте села – Манарола, което сякаш е поникнало самó от скалистия бряг на Лигурско море и по пътеката над залива очите ни невярващо обхващат панорамата от цветове. Пропускайки Корнилия (ще идваме и друг път!), привечер се отправяме към обгърнатата от терасирани лозя Вернаца, където потокът от туристи тъкмо е намалял, магазините затварят, а по пристанището хората вечерят с вино и пица в кутия от най-близкия ресторант. Ние обаче първо изкачваме стръмните стъпала, за да видим селото отвисоко, а после се награждаваме с паста с домати и босилек и нощна гледка към Вернаца, преди да хванем най-късния влак наобратно.


РАПАЛО И СЕСТРИ ЛЕВАНТЕ
Последния ден в Лигурия решаваме да останем в Рапало и се насочваме към фунивията (лифтът), която срещу 8 евро ни качва на планината Монтелегро. Гледката над града, отсъствието на туристи и чистият въздух са блаженство след Чинкуе Тере, така че, след надникване в църквата Богородица от Монтелегро, започваме почти свещено изкачване нагоре. Със специална маркировка е отбелязана пътеката на пилигримите, които искат да извървят Голгота – на равно разстояние към върха на хълма са разположени 14 паметника, проследяващи стъпките на Христос.


След този непланиран поход се връщаме в базата, за да се заредим с месни деликатеси, сирена и Аперол шприц, а следобяд хващаме влака за Сестри Леванте. Пристанищният град е повече курорт за почивка, но, при липсата на бански, само се разхождаме по плажната ивица, преди да се върнем в Рапало за последната вечеря със спагети "frutti di mare", които свободно превеждаме като "божествени".


ПИЗА
Казваме си "Arrivederci" с Италия, прекарвайки двата часа преди полета в Двора на чудесата. Дори само да пристъпиш вътре изисква гъвкавостта на йога, за да избегнеш всички народности, които спасяват кулата от падане, затова влизаме в Баптистерията. Въпреки знака "Silencio" на входа, вътре жужи от всякакви езици, а една дама застава в центъра и запява, за да демонстрира акустиката на сградата. Оттук продължаваме към катедралата и кулата, чийто строеж започва още през 1173, но повече се впечатляваме по Виа Рома, когато се отдалечаваме от забележителностите – Пизанският университет заменя тълпите туристи със студенти и се оказва, че ренесансовата архитектура се простира и извън площада с Наклонената кула. Броени минути по-късно вече сме над река Арно и се надяваме онази монета във Фонтан ди Треви в Рим преди три години да важи за целия ботуш.




 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.