Космосът започва от Антарктида


15 март 2018 текст и снимки Денислав Стойчев
Дори да сте попадали на истински корабен дневник, в него едва ли е имало толкова емоции, колкото в записките на Денислав Стойчев – фотограф и журналист, който през януари поема на експедиция към Южния полярен кръг. За него това е далечна детска мечта, преди да нареди фото изложбата на екскурзовода Акейша Джонсън, а тя пък да го покани да замине на 17 хиляди километра оттук. Четири самолетни билета по-късно, Денислав стига до ръба на Аржентина, откъдето започват двете му седмици в Антарктида – четем с него ден по ден и сякаш ги прекарваме заедно.


13 януари. В подножието на ледника Мартиал съм, в меко легло от пастеленозелен мъх и странни сухи цветя, които срещам за първи път. Под мен е Ушуая – най-южният град на света, от който тръгнах пеша насам в късния следобед. Разположен е в залива на протока Бийгъл, откъдето поемат много от корабите към Антарктида и е задължителна спирка за пътешестващите из Патагония. Зад мен сега има каменни сипеи, а над тях – глетчер... или каквото е останало от него. Вече от три часа е сумрак и още продължава, а е 11 вечерта. Очаквах да е хладно и ветровито на този открит склон, още повече, че съм загрят от радостното препускане нагоре, но е учудващо спокойно и меко. Липсата на каквито и да било хора, тишината от бучащата рекичка от топенето на леда, аскетичният пейзаж, забравените дреболии и драми. 17-те хиляди километра зад гърба ми ме еуфоризират. Горя и съм лек и мога до сутринта да се спускам до града и пак да се качвам дотук. И без това явно няма да падне мрак. Доста на юг сме. Към полунощ най-после синьото става почти черно. В 1:30 слизам към Ушуая. На открито игрище деца ритат топка. Кротки грамадни песове почиват до тях. Къде съм?


15 януари. Светлините на Ушуая потъват все по-назад в сумрака, докато плаваме по Бийгъл. Тук се свързват Тихият и Атлантическият океан. Отляво е Аржентина, отдясно е чилийският бряг – на остров Наварино. Водите са все още спокойни и корабът се движи стабилно, докато напускаме Огнена земя. След няколко часа ще навлезем в бурните течения на протока Дрейк. Радарните графики не са радващи, но именно това ме радва... Акейша и Йенс, с които сме на палубата, се прибират рано в каютата си. Сутринта пристигнаха от Антарктида и ето че отново плават натам, те са част от екипа полярни водачи. Акейша е фотограф, родом е от Аляска, живее в Швеция с Йенс, но през по-голямата част от годината е по кораби из Арктика и Антарктика. Йенс е швед и в общи линии води същия начин на живот. Тримата изкарахме бурна седмица из България, споделяйки общата ни любов към ледената пустош, синия час, бягството от шума и пътуванията. Именно благодарение на тях сега плавам за смешна сума към една много отдавнашна мечта. "Няма случайни неща" е израз, който не вземах насериозно, но след това познанство и още няколко щастливи случки през последната година, му станах почитател.


18 януари. Излизам на палубата в 6 сутринта и погледът ми е смазан от отвесна скала. След две денонощия в пустошта и вълнението на протока Дрейк – без да ми е било скучно – бях отвикнал, че може да видя нещо различно от равен хоризонт. Плаваме по канала Лемер, ограден от стръмни заснежени канари. Върховете им потъват в средногъстата мъгла, както и пътят пред носа на кораба. По детски наивната радост от първия айсберг вчера вече изглежда смешна. Ледените планини сега са навсякъде. Някои са грозни и безформени, други са конусовидни, платовидни или никакви, като изчукани от скулптор постмодернист. За първи път виждам и две пингвинчета, които се гмуркат долу край корпуса на кораба. Вече сме в Антарктида. Шапката ми спря да топли така добре. Рязко започват да се случват много неща, които едвам възприемам, и времето не тече нормално, а свисти. Облизвам солените пръски по лицето си, докато зодиакът (търговска марка на гумена моторна лодка – приемете го като памперс, ксерокс и елка) ни носи напред. В далечината се показват и изчезват перки на китове, кръжат корморани. Може и половин час да сме пътували, струва ми се минута. И ето че се открива 360-градусова гледка към остров Буут: планини, облаци, зодиаци, пингвини, хора в жълти якета, айсберги. Гладката, заснежена извивка между две възвишения е огрята за миг от показалото се слънце и контрастира с дупката синьо небе. Пингвините пеят долу, притичват и се хлъзват по кореми. В далечината явно са се поразкъсали облаците, защото морето грее в металическо сиво. Върховете все така се врязват във влачещите се парчета мъгла. Както когато отворих вратата към палубата сутринта.


19 януари. Корабната сирена се включи. Нададоха се радостни възгласи от тълпата. Веднага след това водачът на групата Кришчън съобщи по уредбата от мостика, че са избързали малко и след 20 секунди пак включиха сирената. Шампанското вече беше разлято. Общо взето това представлява пресичането на Южния полярен кръг. Следобеда времето се влоши. Видимостта падна, заваля сняг, вятърът стана особено режещ. Поехме със зодиаците към остров Дитейл, до Земята на Греъм, северната част на Антарктическия полуостров. По парчетата лед смешни тюлени отегчено си почиваха. Тук, между другото, в момента е лято. Само, че е -15 градуса. И слънцето днес го няма. На връщане времето стегна още повече. Ледените блокове вече изпълваха пространството пред нас, вероятно донесени от течението. Два зодиака с по 11 души манев-рирахме между тях като в лабиринт. А корабът ту се появяваше в мъглата, ту го нямаше. По едно време тесните проходи се затвориха. Разбивахме леда с мотора и с двете гребла. И това не помогна. Едно потенциално леко бедствие наближаваше. Но ние не сме онези смислени изследователи, които са оставали блокирани с месеци заради времето, ние сме обикновени бохеми студолюбци със спасителни жилетки, а животът ни ни най-малко не е в опасност. Намерихме тунел.


20 януари. Гледката призори през илюминатора ме зашемети. Времето се е прояснило, весели облачета са се настанили пред белите върхове на островите Ялур. До кораба ни са паркирани зодиаци с по един човек, който ни чака. С Акейша съм. И сред айсберги и снежни върхове, у нея усещам онова спокойствие, което човек излъчва само като си е у дома. На края на платформата, преди да скоча, се запитах дали не правя грешка. Толкова ме е страх от водата. Студа не го усещах, от полових час съм навън по бански. Само бездната под стърчащите пръсти на краката ми ме плашеше. Страхът на неумеещия да плува от това, че няма да изплува. Опипах въжето, което гарантираше, че дори нагълтал вода, ще ме извадят, и скочих. Няма студ, само солена вода, изпълваща всички кухини на главата ми. Изплувах. Ледени парчета наоколо. Водка. Постоях по халат на палубата, докато другите тичат за горещи душове и одеала. Още едно шотче. След ледената вода, на студения въздух, тялото ми гори. В пъти по-страшно ми е лятото на жегата, по лепкавия пясък. Тук бих се мокрил по всяко време. Стига да имам въже, разбира се. Имам. Скочих пак.


21 януари. Алармата ме събуди в 3, за да проверя за безоблачен изгрев, както всеки ден. Към космическата гледка днес най-после имаше добавка – жълто-червен взрив в небето, от който можеш да се задъхаш. По-силно е от двойно еспресо на екс и вероятно почти толкова, колкото кофа ледена вода в леглото. Изстрелях се и прекарах на палубата три часа. Слизах до долу само за да си наливам още чай и кафе, както и до мостика, за да се посгрея. Вечер, когато пасажерите се прибират във всекидневната, в библиотеката или по каютите и откритите площи на кораба се изпразнят, прекарвам минимум два часа навън. Обичам да разглеждам антените, радарите, прожекторите, окабеляването, охладителната система на комина, да влизам по незаключените работилници и складове, въпреки забранителните табели. С тези странни форми на айсбергите и грациозните вълни, с вечната замръзналост, този континент навярно е мястото, което най-много наподобява фантастичен пейзаж от друга планета. Поне според ограничената ми фантазия. Корабът е закотвен. Тишина е, велика, жадувана, измолвана. За тази тишина и този ободряващ студ дойдох. След няколко часа бяхме на едно възвишение над заливчето Орне. Край пътеката имаше пингвинова магистрала, в която, ако някой изостане, го изчакват. Аз съм ухилен, по хавайска риза (с термослой отдолу) и сипвам вино в стъклени чаши, които любезно ми дават от кухнята. Преди две години бях в Будапеща, миналата – на Витоша, а сега празнувам рождения си ден на Антарктида.


28 януари. Пробуждам се от сладка дрямка върху влажната, ароматна трева. Слънцето грее приятно, без агресия, като в нашите ширини, когато не го закрие пореден облак за няколко минути. Попрекапва дъжд. В Ушуая съм, в една градинка с гледка към пристанището, където сутринта Ocean Adventurer ни остави. Наоколо са цветните туфи и онзи нежен аромат. Също толкова чист, колкото стерилността на Антарктида. В главата ми препускат картини от някакъв сън, който продължи две седмици. Кристална тишина, тюркоазени айсберги и четиричасови залези не съществуват. Някой срещал ли ги е?


 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.