Зад обектива: Фелия Барух


8 февруари 2018 текст Наталия Иванова
Казва, че обективът е шлем, а апаратът – защита, но дистанцията е невидима в портретите ѝ, които наблюдават отблизо лицето отсреща. Виждаме ги в проекта ѝ Черната кутия от 2016 насам, но работата на Фелия не остава само между тези пет стени. След като се връща в България от Мадрид, тя е фотограф на One Dance и One Design Week, двигател зад фестивала Фотофабрика (по вдъхновение от испанския PHotoEspaña) и окото зад камерата на важни проекти като Непознатият друг, в който с Боряна Телбис и Кирил Златков разказват няколко истории от бежанските лагери у нас. Срещаме я малко преди да настрои фокуса си върху влюбени двойки в Lovers’ Box (в галерия Sabai на 9 и 10 февруари), но разговорът ни излиза от кутията и бяга в други посоки – от първата любов в Мексико до най-новата, която се крепи на четири лапи.


СПОМЕНИ ОТ МЕКСИКО
Родена съм тук, но когато бях на 5 заминахме за Белгия. От 15- до 18-годишна пък живях в Мексико и това вероятно са едни от най-щастливите години в живота ми – и защото цялото семейство бяхме заедно, и защото се влюбих за първи път, а така едно място се забравя още по-трудно. Училището, което баща ми избра, беше за деца на интелектуалци, изгонени от Испания по време на режима на Франко, и нивото беше доста високо. Когато отидох, не знаех испански, но го научих за седмица. Тогава рисувах много и исках да уча изобразително изкуство. Реших да запиша университет в Мадрид, защото си мислех, че Испания е Мексико в Европа, което после се оказа абсолютно невярно. В крайна сметка кандидатствах специалност, която съчетаваше рисуване и архитектура, но тя излезе двойно по-скъпа и затова остана само архитектурата.


снимка: Непознатият друг/The Strange Other, 2015

ОТ ЧЕРТЕЖ ДО КАДЪР

Докато бях в университета, трябваше да се запознаваме с определени райони на Мадрид и за целта ни даваха дигитални фотоапарати, с които да обикаляме и снимаме. Още първия път, когато видях как се появява кадърът, реших, че ще уча фотография. В архитектурата всичко се случва много бавно – за да видиш свой проект реализиран, трябва да минат години. А аз съм ужасно нетърпелив човек и ми харесваше да виждам резултат веднага. Мисля, че дори преподавателите забелязваха как вниманието ми е насочено другаде, защото проектите ми бяха пълни с хора и улици. И все пак архитектурата помага много – в това да търсиш съвършеното, дори композиционно. Благодарна съм ѝ също, че ме научи да гледам нагоре в сградите, а не надолу в краката си. Тя обаче и пречи, защото човек трябва да се освободи от стигмите и да се отпусне. Обикновено най-хубавите неща се получават, когато забравиш за красивия кадър и се фокусираш върху друго, макар понякога това да не личи в моята фотография.


снимка: Черната кутия/ Black Box

ЛИЦА НА ФОКУС

В началото с една приятелка в Испания снимахме мода и хора в празни и разрушени пространства. По-късно имах проект с портрети, правени на еврейските гробища в София, а в един момент стана време и за Черната кутия, в която фокус е само човекът. Това ме интересува най-много – не обичам малките разговори, предпочитам с другия да поговорим за нещо лично и да споделим страховете си, а в кадъра да има някакво човешко състояние, да се улови дълбочина. Когато снимам, подходът ми към всеки е напълно различен. Повтаря се единствено това да предложа чаша уиски и бонбон, което е традиция още от първия път в Склада (през декември 2016 – бел. ред.). Във всеки случай за човека е по-лесно да има някаква опора, когато стои срещу мен. Може би затова, когато идват двойки нещата някак си стават между тях и няма напрежение. Иначе често се изненадвам от крайния резултат – случва се някой да седне срещу теб, да понечи да оправи нещо по себе си и тогава да видиш как влиза в лично състояние, в което кадрите се получават. Понякога не го разбирам на момента, но след това, когато разглеждам, си казвам: "Уау, това ли е станало вътре наистина? Велико!". Сякаш си някакъв посредник и изобщо не си бил там.


снимка: Черната кутия/ Black Box

БЕШЕ ИСТИНСКО, БЛАГОДАРЯ

През октомври трябваше да участвам на Нощта на музеите в Пловдив с Черната кутия. Случи се преди това да бъда на фотографски фестивал в Арл във Франция и си казах: "Гледай какво става тук!". Направи ми впечатление, че фотографията с бъдеще е лична и много артистична. Прибрах се вдъхновена, но преминавах и през доста мрачни състояния, които реших да снимам. Кадрите бяха искрени и силни, а близки хора ми казваха: "Стига си се крила зад портретите, ето това е истинска фотография". Така се стигна и до идеята в Пловдив да направя Come in, take a selfie: построих триъгълна конструкция, отстрани сложих портретите, с които по принцип ме разпознават, а отгоре – надпис: "Влез и си направи автопортрет". Давах тапи за уши на хората, за да се изолират, връчвах им фотоапарат и им казах да се снимат, когато се почувстват готови. На стените вътре ги посрещаха моите селфита. Оказа се интересен социален експеримент – някои хора си направиха наистина жестоки автопортрети и разказаха емоциите си от преживяването, а други просто влизаха, за да си щракнат лигаво селфи и дори не поглеждаха стените. Затова на втория ден реших да не пускам всеки, но няма да забравя как отпратих едно голямо, мускулесто момче, което после се върна отново и отново. Накрая го пуснах, разбира се, а когато излезе, лицето му беше напълно променено. Попитах го как е било, а той отговори "истинско". Фактът, че съм му повлияла, ме развълнува страшно много и си казах, че има смисъл от всичко това.


снимка: Come In, Take a Selfie, 2017

ИЗВЪН КАДЪР

Винаги наблюдавам как пада светлината и виждам кадри дори докато сега си говорим, но мисля, че това е напълно нормално. Понякога се случва и когато гледам филми. Харесвам например Изгубени в превода, защото е много личен. Това всъщност е животът на София Копола, а екипът зад филма е толкова малък, че чувстваш интимност, да не говорим колко добре е сниман. За съжаление не ми остава толкова време за книги, колкото ми се иска, но си взех Киндъл, който много ме съживи, защото нямах добро осветление за четене в стаята си. Чета повече на испански, отколкото на български, а в момента съм на една книга, която приятелка ми препоръча – Той пак е тук на Тимур Вермеш с история за Хитлер, който се събужда в днешно време. Харесвам Пол Остър, а преди това четох писмата на Райнер Мария Рилке и две тънки, но много хубави книжки на Фредрик Бакман – Сделката на живота ти и Всеки ден пътят към дома става все по-дълъг.


снимка: Черната кутия/ Black Box

КРОШЕ ПО МЪРЗЕЛА

Активният начин на живот за мен е много важен, трябва да изхабя цялата си енергия, за да избистря мислите си. Не обичам да се застоявам на едно място и затова винаги съм правила нещо – дали да тичам, или да ходя на тренировки. Винаги обаче съм искала да тренирам бокс, но мислех, че нямам нужната подготовка. В един момент почувствах, че е време и се записах. Харесва ми това, че в бокса има много повече неща от физическата сила и координация – трябва да мислиш и да бъдеш търпелив. Отделно през есента започнах курсове за книжка за мотор, но през зимата затвориха полигона. Остават ми още два-три урока и съм доста зарибена, въпреки че тук моторът е опасно начинание и трябва да преценя дали ще остане само хоби. Иначе най-добре се чувствам пред морето – не в хотел, а на пясъка, на палатка или в каравана, така че да виждам хоризонта отпред. Обичам и на планина – преживяване, което открих, след като се прибрах в България. Целта ми сега е до лятото да работя толкова много, че да си заслужа почивка, а дотогава на фокус ще бъдат животните. Те са много интересни и се снимат по-лесно от хората, защото не мислят за това дали са красиви. Самата аз имам вкъщи котка и куче и мога да седя и да ги гледам с часове – животните по някакъв начин ти напомнят, че в крайна сметка всичко е наред.

Фелия Барух е на pheliabarouh.com
В Lovers’ Box на 9 и 10 февруари ще снима двойки в галерия Sabai след записване на телефон 0888 980 199


 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.