История на вещите: Анна Александра и Елиа Недков


21 декември 2017 текст и снимки Севда Семер
Изкуството не е предметът, който създаваш, а начинът, по който живееш. Ако смяташ така, спираш да усещаш границата между работата и живота – тогава най-естественото нещо е партньорът ти да стане и човекът, с когото искаш да работиш. Както е при Анна Александра и Елиа Недков. Тя е поет и билкар със собствена линия чиста козметика (Angelica – видяхте ги на всички коледни базари), а той е дизайнер, архитект и творчески директор. През 2017 двамата разбират, че възможностите им се съчетават и допълват и започват да правят неща заедно. През 2018 очакваме още повече от тях: съвместна и все още тайна изложба около осмислянето на интимността им и общ проект с бижутера Николай Сърдъмов. Мечтаят за галерия, в която да работят, да е място и за изложби, и за срещи с тях самите. Докато я отворят, се виждаме в дома им, където между чаши чай говорим за историята им, разказана през важните за тях предмети (и растения).

КНИГИТЕ НА АННА АЛЕКСАНДРА
Събирам антикварни книги от 16-годишна, когато моите родители ми подариха две за рождения ден. Едната беше Произход на видовете, а другата – учебник по зоология, и двете на френски. Изпаднах в супер възторг, всъщност първо естетически, понеже не разбирах особено съдържанието – гледах красивите илюстрации, начина, по който са подвързани. Израснала съм с определен вид литература около себе си, защото всички в семейството ми са биолози и еколози – както майка ми и баща ми, така и баба ми и дядо ми, които са професори в университета. Когато бях малка, майка ми се прехласваше страхотно по книгите – не само заради съдържанието им, но дори и заради начина, по който миришат. Това ми правеше огромно впечатление и се научих да оценявам книгите и по директен начин – през аромата или тактилните усещания. Ето защо ми харесват старите томове. Не мога да кажа, че ги колекционирам – случайно ги откривам, често в кашони за по лев, не се оставям на амбицията да ги търся, нито отнемат от времето и енергията ми. Имам ги, защото им се наслаждавам.


НОЖИЦАТА НА ЕЛИА
Много ми е трудно да мисля за важни предмети около мен, понеже имам усещането, че те просто преминават през живота ни. Най-лесно е да погледна назад и да видя какво ме е съпътствало от години. Например тази ножица, която имам, откакто започнах да следвам мода във Виена. Когато бях на 19, първо заминах за Берлин, а после чух, че някой тръгва към Австрия и отидох с него. Там започна да изплува интересът ми към модата и така се оказах в тази специалност. Може би бях провокиран от ню уейв и пънк вълната тук, когато всички се бяха заели да си правят всякакви дрехи, да изразяват нещо с тях. Ножицата вече беше стара, когато я получих, но интересното е, че все още е страшно остра – ръчно кована е и е като самурайски меч, използвал съм я за сериозни работи. Донесох си я с мен в България, когато се завърнах преди две години. Без да е поставена в трон, тя е едно от нещата, които ме съпровождат през целия ми живот.


БИЛКИТЕ НА АННА АЛЕКСАНДРА
По същия начин като с книгите събирам и билки. Когато вляза в централната билкова аптека, изпадам в еуфория. Мушкаш се по едни стълбички, а вътре мирише толкова силно, че, като излезеш, и ти самият си попил този аромат. Там виждам например корени от орлов нокът, които не ми трябват конкретно, но страшно ме привличат – заради извлеците, етеричните масла, самия факт, че можеш да ползваш растението, че то има някакъв собствен ритъм. То събира енергията на слънцето и водата, докато расте, на почвата през корените си. После го изсушаваш на въздух, за да заспи и да можеш да го използваш отново, когато имаш нужда от него – в този момент то не е мъртво, ти просто следваш естествения му път, естествения му поток. Този процес ме очарова. Както и ми се струва важно знанието за билките да се пази и следва.


ЛУЛАТА НА ЕЛИА
След като завърших, известно време работих в операта – правех костюми. Стъпка по стъпка си дадох сметка, че всъщност в модата повече ме вълнува архитектурата. После всичко започна да се намества. Хубавото е, че в един момент, след като отворих архитектурно студио, разбрах как всички тези интереси и различни неща са били важни за мен, как са ме изградили. Затова беше може би логично, че станах и творчески директор – използвам опита си по всякакви начини и ми е полезен. Когато заминах от България, от мен започнаха да изпадат разни неща, имаше един вид тотално загубване на всичко. Дълго време живях без нищо: без предмети, без дом, без никаква сигурност. Много идеи и работи отпаднаха, останаха само две важни посоки: едната беше вид приключенски дух, а другата – този художествен интерес. За мен е важна свободата, фактът, че съм направил живота си точно такъв, какъвто ми харесва, и дори мисълта как съм се пръкнал от нищото. Тази лула ми напомня именно това – някакво усещане за свобода.


РАСТЕНИЯТА НА АННА АЛЕКСАНДРА
Когато със сестра ми бяхме много малки, баба ми и дядо ми ни взимаха през уикендите, за да прекарваме време в тяхната къща до града. Задължителен елемент от посещението беше, че ставахме рано и отивахме на дълга разходка. Те спираха на всяка крачка и ни говореха за всички растения по пътя, като ни казваха латинските им имена, семействата и родовете, свойствата им. Така започнах да уча езика на растенията. Всяко едно от тях беше важно по време на разходката, никое не се пренебрегваше и ние бяхме като на жива лекция. Когато имаш подобно внимание към нея, природата става дом. Баща ми пък има магазин за цветя, в който внася всякакви екзотични и красиви видове – беше ми интересно да работя там известно време. Сега вкъщи имам много растения, не мога да си представя да живея без тях.


ПАРФЮМИТЕ НА ЕЛИА
Парфюмите са важни. И ми се струва важна разликата дали правиш парфюм на поточна линия, или затворен в малкото си ателие. Харесва ми това отношение, така че търся и такъв вид аромати. Нямам парфюм, който да използвам от години – в момента, в който един свърши, оставям съвсем малко на дъното, като вид спомен, и намирам следващия, впускам се в ново приключение. Миризмите отговарят на определени състояния: има такива, които са по-стегнати и смели, и други, които са разнежени и тъжни. Интересно е как през годините са ми отговаряли миризми, които тотално описват периода, в който съм се намирал. Има много елементи, които ми допадат – например роза, но да е съвсем малко, като поетична нотка, или пък смолисти борове, тамяни. Почти няма миризма, която да не ми харесва. Както и в архитектурата няма материали, които не харесвам, има само такива, които не са използвани правилно. Червеното не е грешен цвят – правилно комбиниран може да е много очарователен. Нито има грешен акорд – има единствено дисхармония. Затова оценявам много и напълно различни парфюми.


КУТИЯТА НА АННА АЛЕКСАНДРА
Имам отношение към архаичните неща, към древното, към предметите, които носят история, разказ, случка, стара енергия. Класическата гимназия, която завърших, още повече е обострила този интерес. Масата, на която сме се подпрели сега, е точно такава вещ – видяхме я на улицата, на колелца и със сериен номер, и решихме да я домъкнем. Върху нея съм сложила лампа, която взех пак от онази крайградска къща на баба и дядо. Обадих им се и казах, че страшно ми харесва, а те бяха "естествено, взимай я, ама тя е някакъв боклук, даже не знаем дали работи...". Най-важното обаче е кутията. Тя е на моя прапрадядо, който е бил пленник в Малта – не е ясно каква е историята, нито как е попаднал там или как се е върнал, но семейният мит гласи, че си е дошъл с тази кутия, пълна със злато. Отгоре пише "Пленник в Малта, 15-16-17 година". В нея след това всички са си държали най-ценните неща, а когато бях малка, баща ми правеше бижута с кристали и я използваше за тях. Представете си какво е за едно дете тази невероятна кутия с такава история и пълна със съкровища. После той ми я подари.


КНИГИТЕ НА ЕЛИА
Имам един близък приятел в Милано, който е портиер, в момента пише и книга. Семейството му е от интелектуалци от Венеция. Един ден той ми се обади и каза, че баща му, който е бил професор по литература, е тежко болен и трябва да го вземе близо до себе си, затова му трябва спешно помощ – нищо повече. Баща му живееше в къща на едно от езерата до Милано – дом, пълен с книги, със старинни предмети, със скринове и обекти. Попитах моя приятел защо сме там, а той ми каза, че сме дошли да изхвърлим всичко, защото домът трябва да бъде освободен след няколко дни. Нямаше как да оставя нещата така. Макар че живеех в апартамент от 50 квадратни метра, спасих много от книгите – стари енциклопедии, ценни албуми. Оттогава, въпреки огромната им физическа тежест, ги нося навсякъде с мен. Усещам отговорност към тези книги да прочета каквото ми е интересно и каквото мога, да ги разглеждам, да ги пазя. Не смятам, че ти притежаваш вещите – по-скоро те са при теб за малко, като в музей. През него днес минава една картина, после тя отива другаде. Има свой собствен път.




 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.