По пътя: Кърджали и Ко.


6 юли 2017 текст и снимки Виолета Иванова
Часовникът показва 05:00, когато вдигам обектив към розовото небе и чайките на София, крякащи бодро, сякаш казват, че е вълшебно да ставаш по изгрев. Будна съм с тях, и то в събота, защото една кола хора ей сега потегляме към Родопите с амбициозна програма за два дни. Заради жегата не успяваме да я изпълним, но с по-стегнат план и ходене по хладно вие може и да успеете. Карайте след нас, ще разказвам в движение.


Пътят до Кърджали е поне три часа, но е песен: следва основно магистрала Тракия, на която спираме в 08:45, за да заредим автомобила и себе си с енергия. Слънцето вече е изгряло, слънчогледовите поля навсякъде по маршрута ни – също. Ако сте изпратили друг да се реди за кафето в бензиностанцията, използвайте спирката за няколко снимки сред тях – свежите им яркожълти лица няма да са такива още дълго.


Чак когато стигаме табелата за Хасково, слизаме от Тракия, а после търсим красивата статуя на Орфей, с която започва Кърджали – смята се, че гробът му е в близкия комплекс Татул, затова и той ни посреща. С GPS дотук е лесно, но вътре в града навигацията издиша: върти ни по чакълени улички, заради което закъсняваме за срещата с хазяите си. Ще спим в Holiday Home Vilata – спретната къща с просторен двор, която побира петима и дава почти всички екстри на дома (от кърпи през тигани до мляко в хладилника), а струва нищо – по 17лв на човек. Адресът е в село Прилепци, което на практика е слепено с града. Турът наоколо обаче довечера – сега бързаме да хванем Перперикон преди следобедните жеги.




Кауза пердута: с кота 470м и нито едно дърво на върха на скалата тракийското мегалитно селище се пържи под жарки лъчи целодневно. Затова най-важните неща, които да си донесете, са вода и шапка. Не че не се продават на паркинга долу, наред с карти с информация за Перперикон и услугите на гид. Отказваме ги с лека ръка, а горе разбираме колко са били нужни: мястото е реставрирано от последния път, когато съм идвала (сега вървиш по мостове, вместо изцяло през камъните), но още няма нито една табела, от която да научиш какво точно гледаш. Ще помагам: това са 12 000м2 останки от средновековни постройки, сред които крепост, храм, селище и дворец с общо 40 стаи и 13 оцелели. В момента строят високо дървено съоръжение, така че скоро ще има още за гледане. Но се и ослушвайте. Толкова е тихо, че напевът от джамията в близко село се чува кристално, заедно с пърхането на птиците и разбягващите се гущери.




"Не знам за вас, но аз усетих нещо", казва някой. Нищо чудно: местността е напоена с тайнственост и духът на векове история, а и имаш такива добри опции за усамотение с гледката и с мислите си, че неизбежно се усещаш жив по един различен начин. Само внимавайте какво се крие сред камъните – когато по-късно качвам кадър на своя миг самота в инстаграм, виждам, че преди мен друг е срещнал на същото място пепелянка.


Горещината сред камъните е като жарава, затова забравяме останалите планове за деня и се връщаме в Кърджали. Улиците са изненадващо чисти, но и така широки, че ниските сгради не успяват да заметнат сенки отгоре – и тук е топло. Подготвени сме за табели, ресторантски менюта и разговори на турски, но реалността опровергава всички слухове – населението на града е 55% турско, обаче деление не се усеща, напротив. За довиждане на следващата сутрин хазяите ни подават карамелени бонбони с думите: "За Шекер байрам се дава сладко. Не сме мюсюлмани, но тук всички живеем заедно, значи и празнуваме заедно". Добри мисли, които да си отнесем вкъщи. Но не преди да сме видели поне и Каменните гъби.




Розови пънчета и зеленикави гугли от скала – това са прочутите гъби, пораснали без намесата на човешка ръка само на минути от града. По-добре обаче дръжте GPS-а изключен, защото районът явно не му е много ясен. Когато за пореден път води колата ни в нечий двор, намираме правилната посока по стария начин: с питане. И ето ги гъбите, близо до шосето към Хасково. При тях се влиза без пари, но с широко отворени очи: изумително е как всичко това е работа на природата. Която – пак предупреждавам – и влечугите харесват, така че си гледайте в краката.




На път към следващата точка в плана ни разбираме, че Общината вече я е зачертала. Язовир Кърджали е един от трите големи, събиращи водите на Арда, а 103-метровата му стена е сред малкото в света, построени така близо до немалък град. Да се разходиш по нея обаче днес е удоволствие от миналото – от 2 години достъпът е забранен. Разочарованието бързо потъва в студената бира и скандално щедрите порции в ресторант Меаца, кацнал близо до реката. Докато ние опразваме отрупаната маса, вие може да продължите трипа така:

КАКВО ИЗПУСКАМЕ?
Каменната сватба. Група високи каменни пирамиди с вид на сватбено шествие, възраст около 35 милиона години и адрес на 3км от Кърджали.
Пещера утробата. Оформена от човешка ръка, за да прилича наистина на женски полов орган. На 20км от града е, високо над хижа Боровица, където се качва трудно, но когато слънцето е ниско на север, "фалосът му е достатъчно дълъг, за да оплоди символично утробата" пред очите ви. Тракийска работа, при това свещена.
Дяволският мост. Час път води до 5-вековния каменен мост на Арда, за който се разказват много легенди. Сега е точният момент да го видите: при слънчево време в отражението му разбирате защо е Дяволски.


 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.