Дивният Северозапад


5 октомври 2017 текст Емануела Иванова снимки Емил Стоянов
Купища рошави облаци висят на едно ниво като под конец и дори главата да те заболи, не спираш да я въртиш на изток и запад в търсене на физиономии по безкрая отгоре. Това е картината над кривия път на север, който през Мездра, Видин, Белоградчик и Враца ме заведе до един пълен уикенд – скачайте в колата с нас, за да видите, че красотата се намира леко и извън Родопите.

След час по завоите на север от Ботевград двигателят на Слончето (напреднала възраст, порода Сеат Ибиса) благодарно замлъква пред Калето в Мездра. Това е първата спирка от тура на дуета ни в областта, която, вече знаем, побърква с хубост, дори и под купеста сянка. Септемврийски следобед е, слънце няма, но е пълно с тишина, в която се оглеждам от върха на прастарата крепост. Хълмът под нея пази 7000 години истории за човечеството, които набързо обхождаме в изложбените зали, подминавайки стрелбата с лък. Няма време – целта на деня е Видин, а светлите му часове привършват, затова бързаме с транзит през Враца към Божия мост.


"Сега ако завали, приключваме", коментираме по стръмната и песъчлива пътека, която слиза до скалния надлез. Под него тече спокойната вода на днешната Лилячка река – бивш подземен поток, който е издълбал фотогеничен тунел с цената на 120 милиона години упоритост. От моста нататък тръгва еко път покрай брега, който минава през красиви естествени тераси с хълмист изглед и супер условия за излет – стабилните беседки и малките поляни до широколистно-иглолистната сянка ме размечтават за неделните следобеди на местните.


Северозападът е пълен с места за завиждане, които остават извън новините и може да се заблудите, че само вие сте се сетили за тях през уикенда. Пригответе се в такъв случай да ахнете от липса на опции за нощуване във Видин, ако като нас се сетите да търсите квартира около дунавския мост чак на тръгване от Божия край Лиляч. Все пак откриваме свободна стая на една река разстояние от Румъния и сме в града навреме за първото и последно слънце за деня, което тъкмо си взима бледорозово довиждане с пристанището.


Местната ракия се оказва по-лека на събуждане, отколкото преди заспиване и успяваме бързо да насочим следващата сутрин към крепостта Баба Вида. Издига се на финала на дълъг парк вече 11 века и всеки ден приема нови гости в кулите си срещу билет за 4лв, който никой никъде не иска да покажете. Добре е обаче да го притежавате – крепостта е устояла на войни, но дали ще се справи с днешните цивилни, ако изгуби семплата си поддръжка? Едва ли.




Няколко снимки от върха и толкова кадъра с разрушената синагога в съседство – така "отмятаме" Видин от плана и продължаваме към първата пещера в трипа ни: Магурата. С бърз късмет през доста натоварената каса вече стискаме по билет за 10лв и за малко да станем част от група, която се разхожда в подземния тунел с придружител. За него обаче се чака точен час, а цяла тумба сам-съм-си-гид пещерняци вече тропа с крак и липсата на контрол на входа ни надъхва да я последваме в хладната хралупа. Не е страшна без водач, но е хлъзгава и трябва да се внимава, особено при разминаването с насрещни туристи.


Влагата във всяка галерия е напластена в различна по форма и цвят красота, която сменя лицата си под бледото осветление. Някъде над лампите и нас прелитат малки батмани, докато се провираме към помещенията с рисунките на прачовеците. До танците, животните и слънчевия календар отпреди 40 хиляди години съвременни неандерталци са издълбали своето вечно К+Г. Дано поне съюзът има непреходността на глупостта, с която е увековечен, мисля си, докато потривам нос от студ и опитвам да приспя виелиците, които ми образува културата на някои хора.


Горещото обедно слънце навън спира лошите мисли и насочва ума ми в посока Белоградчик. Ей там е – вече виждам скалите и ми става хубаво, че още една мечта е по-близо от далечното "само на снимка". След половин час вече съм на върха на възвишението, познато от картичките, а гледката надвиква децата наоколо, които озвучават скоковете си над цепнатините в червените камъни. Величествено може и да не е точната дума, но не търся друга – сега не съм редактор, а и тук нищо няма нужда от редак­тиране. С още една картина за доживотно препрожектиране в спомените, яхваме Слончето към красивия северен склон на Врачанския балкан. През дупка в него на сутринта пътешествието ни продължава към пещерата Леденика.




Пътят минава под отдавна заспал седалков лифт и продължава нагоре отвъд лилавите минзухари до финалната му станция. Обновеният туристически пункт пред Леденика приема групите на кръгъл час. Десетилетията гостоприемство са променили пещерата и се иска усилие на въображението, за да си представиш, че под тъмните стени в Бялата зала някога окислителният процес е блестял като кристал. Все пак е вълнуващо, а цветното осветление превръща прехода през галериите в детска игра – ту с патешко ходене, ту с превита на Г снага, а после през естественото езеро на желанията и обратно в акустиката на концертната зала. Сигурно е велико да си пред сцена тук, но Леденика кънти и без филхармония. Такъв е и целият Северозапад – дивее и хубавее, докато чака да го видите.






 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.