Дългият път напред


21 септември 2017 текст Наталия Иванова снимки Петър Ванев Петров
Засякохме Петър в планинарска група във фейсбук – на снимката е със скитническа брада, седнал на малък монумент насред пътя с лист с надпис #SavePirin в ръката. Кадърът е споделен от неговата страница Тихоокеански хребетен път – Петър Ванев. Бърза справка и се оказваме прави – това е същият преход от филма Wild, в който млада жена търси начин да продължи напред, като буквално трупа километри зад себе си. 4240, ако трябва да сме точни – от границата на САЩ с Мексико до тази с Канада.


Петър също ги извървява за пет месеца, докато повдига и въпроса за опазването на нашите планини. "Трябва да съм първият българин, минавал този път", казва ни днес, когато стискаме ръце в София. Два часа по-късно все още сме в Южна Калифорния или първият от петте участъка в прехода с крайно различен характер – от снежната Сиера Невада (която отказва повечето хора) до Северна Калифорния, Орегон и Вашингтон, който "много ми напомняше на България". Признаваме, че времето не ни стигна да чуем всичко, но и тази отсечка беше достатъчна – за да съберем няколко истории, а току-виж и смелост да тръгнем по същия път.


ИДЕЯТА
Гледам доста филми и докато един ден търсех Into the Wild (Сред дивата природа), попаднах на Wild (Моето приключение в дивото). Дръпнах си го и така разбрах за прехода. След това започнах да чета блогове и да гледам клипове в YouTube, в които хората споделят своя опит. Казвах си, че някога и аз ще го направя. Беше през 2015, живеех и работех в Англия от много време, но имах постоянното чувство, че искам да си хвана раницата и да запраша нанякъде. Така миналата година напуснах работата си в хотелиерския бизнес, заминах за Тайланд, където изкарах три месеца в гмуркане, а след това се прибрах за малко тук. В началото на 2017 си казах, че Тихоокеанският хребетен път трябва да бъде покорен. Реших се окончателно през февруари и започнах да уреждам самолетни билетни, виза, екипировка и пропуск за прехода.


ПОДГОТОВКАТА
Обичам планината, но не съм отделял много време за преходи. Преди да тръгна на похода, ми се събираха общо около седем дни – два покрай Рилските езера и един по-дълъг маршрут от хижа Плевен до хижа Узана, който се радвам, че направих, защото беше зимен. С екипировката също нямах голям опит. Всъщност се запознах с човека, който ми помогна с намирането є, покрай клуба на брадатите мъже в Русе, където ме покани приятел. Един от хората там работи в магазин за спортни стоки, излязохме на по бира и му споделих идеята си. Той ми съдейства с основите – шалте, палатка, спален чувал. Затова и още си стоя с брадата, на късмет ми е. Иначе животът ми преди не е бил заседнал – занимавах се с Legion Run, карах мотор, но имах нужда да пътувам някъде за повече от две седмици. Бях заделил пари с идеята да ги инвестирам в нещо, когато дойде правилният момент.


АНГЕЛИ И МАГИИ
Потеглих на 27 март. Пътувах първо до Лас Вегас, където имам братовчедка, а след това се придвижих към Сан Диего. Там срещнах и първите "ангели на прехода" – възрастна двойка планинари, които някога са минали по същия път, а сега живеят там и всеки сезон отварят вратите на къщата си, за да приеме хора като мен. В двора си имат две палатки, където можеш безплатно да отседнеш за две вечери. Приготвят ти храна за закуска, обяд и вечеря, а след това дори те закарват до началната точка на пътя. Най-хубавото обаче е, че ти дават спокойствие и отнемат от притеснението, което всеки изпитва в този момент. Не мога да опиша добротата, която ми показаха и те, и много други хора по време на прехода – непрекъснато имаше доброволци, които пълнеха резервоари с вода, оставяха маси, дивани, кофи за боклук, хладилни чанти с кенчета безалкохолни или дори библиотека. Наричахме тези малки оазиси "магии на прехода" – места, които не очакваш, но те изненадват приятно. Правят ги точно "ангелите", но такъв е и всеки, който е помогнал дори с нещо малко – да те закара на стоп до съседния град или просто да ти даде глътка вода.


ПРЯКОРИТЕ
Всеки, който минава прехода, получава прякор. Двойката, за която разказвам, бяха Скаут и Фродо. Моят беше Moonshine – от американския ликьор, който напомня българска ракия, но е от пшеница. Получаваш новото си име от хората, с които вървиш. Ако имаш някаква необикновена черта или правиш нещо характерно, прякорът ти е готов. Не можеш да го избереш, нито да го откажеш. Иначе аз самият се опитах да дам такъв на Конър – 18-годишно момче от Орегон, с което вървяхме заедно и много обичаше да яде семки с марка Спиц. Това обаче не успя да се наложи – вече му казваха Hot Chick, тоест яка мацка, тъй като непрекъснато го бъркаха с момиче.


ПРИРОДАТА
Политиката в САЩ е насочена към опазването на националните паркове, затова и избрах да подкрепя каузата Спаси Пирин точно там. Още в началото получаваш пропуск, който ти позволява да къмпингуваш на територията им. За целта има определени места, но ако се наложи да отседнеш другаде, трябва да избереш участък, в който няма растителност, защото тя ще загине, ако често слагаш палатка отгоре. Имаше и момент, когато навлязохме в резерват, където трябваше задължително да носим "кутия против мечки". В нея слагахме храната си и всичко, което има миризма, така че мечката да не стига до него и да не свиква с хората. Целта е опазване на вида, който е застрашен. Отсега казвам, че не успяхме да срещнем мечка, защото там всичко беше покрито със сняг. Случвало се е иначе да има и затворен участък от пътя, защото в момента например тече размножителният период на жълтокраката жаба. Никой няма как да ти попречи да тръгнеш по отсечката, но всички ни беше грижа и заобикаляхме.


ЕЖЕДНЕВИЕТО
В най-добрия случай денят започваше в 4:30 сутринта. Хапвах барче с овесени ядки и към 5:30 тръгвах. След това вървях 2-3 часа и спирах за същинската закуска: овесени ядки със стафиди, какао и кафява захар. В определени части от прехода ги купувах на едро, разделях ги в пакети и си ги изпращах по пощата, за да ме чакат в някой град по пътя. За да се движиш леко, обикновено носиш дехидратирана храна – като картофено пюре, бързи спагети, кускус, фасул. Изглежда като пудра, слагаш към нея вода и за 10-15 минути отново е ястие. В Щатите има много голямо разнообразие – от дехидратирана паста с броколи и чедър до ориз със сос терияки или тако. Обикновено хапвах от тях за вечеря, а когато преминавах през снежната Сиера Невада, умножавах порциите, за да имам енергия. Гледах да приключвам с ходенето около 19:30 – 20:00, след като съм минал към 50км, освен ако не сме си взели нулев ден за почивка в някой град. Иначе преходът нощем е хубав само с компания, но след като минах снега, оставах по-често сам, защото времето ме притискаше. За тези пет месеца отслабнах с 10 килограма и стигнах най-ниското си тегло, откакто съм възрастен. Стъпалата ми пък пораснаха с номер и половина, което е необратимо, и трябваше да сменям обувките си.


ТРУДНОСТИТЕ
Имаше моменти, в които се питах дали има смисъл да продължавам, защо съм тук, защо съм оставил живота си. Непрекъснато обаче виждах коментари като "продължавай напред" и "вярвам в теб" в страницата си, които ми даваха сила. Но много хора около мен се отказаха. По пътя се сприятелих с един 67-годишен маратонец, който нито веднъж не изоставаше от нашето темпо и с това мотивираше и мен самия. Един ден той ми сподели, че се чувства като егоист, защото е оставил семейството си и реши да се върне при тях. Няма неуважителна причина да се откажеш. Има момент, в който изминаваш всички тези километри всеки ден и удоволствието ти започва да се губи, защото гледаш пътеката и мислиш само за това колко мили остават. Instead of hiking, you’re going on a death march, казано на английски. За съжаление се случва понякога преходът да е наистина смъртоносен. Ако не си подготвен за такива условия, рискът е доста висок. След като се прибрах, разбрах, че две момичета са се удавили, докато пресичали потоци в Сиера Невада, когато снегът е започнал да се топи. Макар да не ги познавах, истински се разстроих, защото сме споделяли една и съща страст. Успокоява ме само, че са загинали по време на нещо, което са обичали да правят.


РАВНОСМЕТКАТА
След края се върнах при братовчедка ми в Лас Вегас, където бях оставил неща, от които нямах нужда за прехода. Тогава осъзнах, че всъщност въобще нямам нужда от тях. Онова в раницата ми беше напълно достатъчно. Животът по време на път е едно от най-простите неща. Притесняваш се единствено за това дали имаш вода, храна и място да спиш. Нямаш други проблеми, които да натоварват съзнанието ти. Започнах да се замислям дали имам нужда от определени неща в живота си и дали ги искам. Най-хубавото за мен беше, че срещнах хора, за които съм бил вдъхновение и сами са поискали да преминат собствените си ограничения – независимо дали с ходене, или по някакъв друг начин.

Официалният сайт на Тихоокеанския хребетен път е pcta.org


 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.