Айсбергът

30 юли 2015 Туве Янсон, из Дъщерята на скулптора
"Не, няма да допусна дъщерята на скулптора да порасне... Изобщо не ме блазни да се опитам да опиша какво й се е случило по-нататък – вълнува ме единствено детският начин на преживяване на нещата." Така Туве Янсон отсича надеждите за продължение на художествените си мемоари, за каквито може да се приеме Дъщерята на скулптора (1968). Книгата наднича в детството на момиченце с нейните черти през страховете, ревностите и обожанията му – към библейската фигура на дядото Фредрик, към празненствата с балалайка и цигарен дим на таткото, към картините на майката и аромата на косата й, към миризмата на жега и на глина. Скоро и в книжарниците от Жанет 45 с превод от Анелия Петрунова.


Бе ранно лято – толкова ранно, че още можеше да се нарече пролет, затова беше като подарък и на всичко, което правехме, трябваше да се гледа с друго око. Бе облачно и съвсем спокойно.

И ние, и багажът, и Стария Кале, и неговата лодка си бяхме все същите, но бреговете бяха голи и сериозни, а морето имаше строг вид. Тъкмо се насочихме към остров Нютесхолмен и срещу нас се зададе айсбергът. Идваше да ме посрещне искрящ и зеленикавобял. Никога преди не бях виждала айсберг.

Сега всичко зависеше от това, дали другите ще кажат нещо. Ако промълвяха дори една думичка за него, той вече нямаше да е мой. Приближавахме се все повече. Татко отпусна веслата, но Стария Кале продължи да гребе и рече:

- Ранко сме излезли тази година.
Татко отвърна:
- Да. Ледът се пропука съвсем наскоро.

И пак се зае да гребе.

Мама мълчеше.

Разговорът не беше точно за айсберга, значи той си оставаше мой. Лодката го подмина, но аз не се обърнах да го погледна, за да не вземат нещо да кажат.

По целия път покрай Бакландет не спрях да мисля за него. Моят айсберг изглеждаше като смачкана корона. От едната му страна имаше овална пещера, наситено зелена и затворена от ледена решетка. Под водата цветът на леда беше в по-различен зеленикав оттенък, който продължаваше надълбоко и преминаваше почти в черно на мястото, където ставаше опасно. Знаех, че айсбергът ще ме последва и ни най-малко не се тревожех.
През целия ден седях в залива и чаках. Свечери се, но айсбергът още не ме беше настигнал. Не казах нищо, а и никой не ме попита. Разопаковаха багажа.

Когато си легнах, задуха. Лежах под завивката, представях си, че съм ледена девица и слушах поривите на вятъра. Беше важно да не заспя, но въпреки това се унесох, а когато се събудих, къщата бе прихнала. Тогава станах, облякох се, взех джобното фенерче на татко и излязох на стълбите.
Не беше много тъмно, но аз за първи път излизах сама нощем, затова гледах да си мисля за айсберга, за да не се изплаша. Не включих фенерчето. Пейзажът беше все така сериозен, с вид на илюстрация, в която, за разлика от друг път, сивите нюанси са отпечатани правилно. В далечината над морето ледените потапници вдигаха ужасна врява – пееха си венчални песни едни на други.

Още преди да стигна до полянката на брега, зърнах айсберга. Той ме чакаше и искреше все така красиво, но сега съвсем слабо. Полюшваше се и се удряше в скалите при носа, където беше дълбоко – делеше ни черна, бездънна вода, а разстоянието беше възможно най-неподходящото. Да беше малко по-късо, щях да го прескоча. Да беше малко по-дълго, щях да си помисля: "Жалко, никой не може да скочи толкова надалеч."

Сега трябваше да взема решение. А това е ужасно.

Овалната пещера с решетката отпред беше обърната към сушата. На височина бе колкото мен, сякаш създадена за седящо момиченце, обгърнало с ръце свитите до гърдите си колене. И за фенерчето имаше място.

Легнах по корем на скалата, протегнах ръка и отчупих една от висулките на решетката. Толкова беше студена, че пареше. Хванах се за ледената решетка с две ръце и усетих как се топи. Айсбергът помръдваше леко като дишащ човек, опитваше се да дойде при мен.

Взе да ми става студено на ръцете и на корема и се надигнах. Пещерата ми беше по мярка, ала не смеех да скоча. Човек ако не се престраши веднага, никога няма да се престраши.

Запалих фенерчето и го подхвърлих. То падна с лампичката нагоре и огря цялата пещера, която изведнъж стана толкова красива, колкото си бях представяла. Като светещ аквариум в мрака, като витлеемската ясла или като най-големия изумруд на света! Беше толкова непоносимо красиво, че трябваше колкото се може по-скоро да се отърва от всичко това, да го отблъсна, да направя нещо! Затова седнах стабилно, опрях и двете си обувки в айсберга и започнах да бутам колкото ми стигаха силите. Той не помръдна.
- Махай се! – извиках. – Потегляй!

Тогава моят айсберг бавничко се отдалечи и мощният вятър откъм сушата го пое. Така зъзнех, че чак болеше. Видях как вятърът улови айсберга и го насочи към пролива – той щеше да отплава право в открито море с татковото фенерче отгоре, а ледените потапници щяха да прегракнат от песни, щом го видеха да се приближава като сияен сватбен балдахин.

Честта ми беше спасена.

На стълбището се обърнах и погледнах – моят айсберг все така озаряваше морето като зелен фар. Батериите щяха да издържат поне до изгрева, защото винаги слагаме нови, когато се пренасяме на острова. Може би дори щяха да стигнат и за следващата нощ, а може би фенерчето щеше да продължи да свети самотно и на морското дъно, след като айсбергът се стопеше и превърнеше във вода.

Легнах си, придърпах завивката над главата си и зачаках да дойде топлината. Така и стана. Постепенно се разля чак до стъпалата ми.
Не, все пак бях постъпила страхливо: да се уплаша от някакви си пет сантиметра! Усещах го в корема си. Понякога ми се струва, че всички силни чувства тръгват от корема. Поне при мен.


 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.