В началото бе киното

23 февруари 2012 текст Тея Дия
Има филми, които почти сигурно няма да стигнат до тукашните кина. И е ужасно жалко, че трябва да ги гледаме на компютърния монитор или на домашното кино, което обаче не може да се сравнява с истинското. Забележи­тел­ният Изобрете­ние­то на Хюго на Мартин Скорсезе е един от тях.


В тазгодишните номинации за Оскар се наблюдава любопитна тенденция – голяма част от филмите претенденти правят реверанс към кинотрадициите и изобщо към миналото. Сред състезаващите се за най-добър филм е например Дървото на живота, който чудесно съвместява драмата на едно американско семейство с праисторията и дори Големия взрив. Полунощ в Париж също акцентира върху обаянието на миналото, а героите преживяват носталгични пътешествия назад във времето. Артистът се оказа апотеозът на любовта към седмото изкуство – ням, черно-бял и заснет със същия тип лента, която са ползвали през 20-те. С две думи – видяхме много винтидж, чухме много джаз, заживяхме в меките полутонове на ретрото, нежните му цветове и естествена светлина. И изведнъж идва Изобретението на Хюго – уж детска приказка; история, която, повърхностно погледнато, напомня Лешникотрошачката на Кончаловски. Но визуално и сценарийно Хюго е на светлинни години от обикновен разказ за 10-годишни. Бихме казали, че филмът на Скорсезе идеално се вписва сред номинираните от Академията и завършва цикъла “На миналото – с обич”.
Децата играят доста добре. Ейса Бътърфийлд и Клоуи Морец са чудат тандем, непропорционален и сигурно затова – толкова достоверен. Бен Кингсли в ролята на забравения филмов пионер Жорж Мелие, настоящ (във филма) продавач на играчки, е повече от трогателен. А и като цяло очарованието на Хюго е в малките емоционални картини, които определяме като ключови за историята, макар и да не сме толкова запознати с киноиндустрията от 30-те.
Мястото на действието е Париж през 30-те. Осиротелият Хюго живее буквално в гарата и се опитва да поправи единственото наследство от баща си – странна машина с човешки вид (автоматон), за която се знае, че може да пише, но липсва ключът, който може да я навие. За два часа получаваме кратка история на киното, в която действителните лица и случки са толкова приказно съшити, че забравяме за дребните прегрешения на Скорсезе и неудачния превод на заглавието. Брилянтен саундтрак, великолепна визия в определения от Джеймс Камерън за шедьовър филм, красив като пощенска картичка. Не го подценявайте.