Да преминеш границата

27 юли 2017 текст Нaталия Иванова
Представяте ли си как вървите боси по грубия пясък на пустинята Сонора в Мексико, за да започнете нов живот в Щатите? Невъобразимо е за нас, преди да се съгласим да изминем този път сами – в едно тъмно хале във Fondazione Prada в покрайнините на Милано, където Алехандро Иняриту режисира превръщането ни в нелегални емигранти. Виртуално и само за седем минути, в които обаче реално падаш на колене.


"Каквото и да правите, недейте да тичате", чува късо указание Симеон Василев, когато на гърба му натежава раница. Голите му стъпала потъват в едър, бодлив пясък, покрил пода на огромно мрачно помещение. Следващата му крачка вече е на границата между Мексико и Щатите, където на ръка разстояние група хора вървят през пустинята. Духа вятър, от който кожата му настръхва. Слънцето тъкмо изгрява...

Така започва Carne y Arena (или "плът и пясък" на испански) – VR инсталация, с която мексиканецът Алехандро Гонсалес Иняриту, също емигрант в Щатите, сменя силата на въображението с тази на сетивата. И стиска сърцето на "зрителя" дори по-здраво, отколкото със своите 21 грама, Бърдмен или Завръщането. "Киното за мен е като малък отвор, през който надничаш, за да гледаш живота. Виждаш обаче 20%, а другите трябва да си ги представиш. Виртуалната реалност няма рамки и не е нито продължение на киното, нито подобрение, а съвсем нова форма. Както казвах, докато снимахме: "трябва да правим виртуална реалност, за да направим реалността актуална".

А колко актуална е темата на Carne y Arena? Толкова, че не можем да избягаме от нея никъде. "Не трябва да има човешко същество, което да бъде наричано "нелегално", защото иска да живее по-добре. Предлагам тези хора да се наричат "мечтатели без документи", защото така най-накрая можем да започнем истински човешки разговор за проблема с имиграцията", казва Иняриту през 2015, когато вече събира интервюта за сюжет на 360-градусова история пред камерата на Еманюел Любецки. От юни насам вече влизаме в нея, един по един, през 15 минути, през вратите на бившата дестилерия за джин в Милано, реконструирана като арт център от Рем Кулхас. Едната ръждясала стена, която сега огражда Fondazione Prada, е част от истинската преграда, разделяла някога САЩ и Мексико.

"Когато влезеш в сградата, те посреща голям плакат със сърце, разделено от очертанията на граница. В едната му част пише U.S., в другата – T.H.E.M.", разказва ни Симеон. "След това се оказваш в потискаща чакалня с нисък таван, луминисцентно осветление, пейка и разпилени навсякъде обувки. Докато събувах своите, разбрах, че една жена е събирала всички тези обувки от границата на Мексико и САЩ в продължение на години. Всяка от тях разказва различна история, а когато сложиш своя чифт там, ставаш част от нея".

Застанал бос на бетона, Симеон чува сигнал, който го пуска навътре. "Озовах се в огромно тъмно хале, застлано с едър пясък, много специфичен. В мрака се виждаше само лентата жълта светлина, която очертава пода на пространството покрай стените." След като му слагат раницата на гърба и VR комплект на главата, отнема секунда, за да прекрачи оттатък – в пустинята. "Слънцето точно се показваше над пясъка. Започнах да се оглеждам и в далечината видях няколко човека, явно емигранти, тръгнали към границата. Приближих се и вече можех да чуя разговорите им, бяха буквално на метър от мен. Имаше и майки с деца. В следващия момент се появи хеликоптер, стана много шумно, пясъкът се вдигаше към лицето ми. Всички започнаха да бягат."

Дали краката го дърпат след тях, въпреки предупреждението да не тича? "Усещането е странно, сякаш си дух, който витае наоколо. Знаеш, че това, което преживяваш не е истина, не е реално, но всичките ти сетива ти казват, че си там." Границата се размива напълно в последните секунди на личните седем минути на Симеон, когато нещо немислимо го сваля на колене. "В този ужасен миг затваряш очи. Когато отново ги отвориш, си на същото място, слънцето е изгряло и наоколо няма никого. Поглеждаш надолу. В краката си виждаш обувките на хората, които са отведени с камиони..."

Прост бял надпис на черен фон е табелата, която те посреща на входа на Carne y Arena, когато искаш да преминеш границата – между своята и чуждата реалност, между нас и тях: „Тук няма актьори. Това са истории, разказани от онези, които са ги преживели. Дори някои от дрехите им са единствените, които са имали на гърба си, докато вървят". Към изхода срещаш пак същите "емигранти", които преди малко си видял да бягат – всички те са реални хора, които разказват за себе си във видео интервюта. Картината с лицата им вече е изчезнала, но остава пред очите дълго, много дълго.

"Това е едно от най-силните неща, които могат да ти се случат, въпреки че вероятно трябва да имаш чувствителност за него", казва ни накрая Симеон, а ние си мислим как ли биха го преживели хора като Доналд Тръмп? Отговорът обаче не е по-важен от това, че останалите гледаме в една посока с Иняриту – към вярата, че няма по-красива, по-забравена и по-забележителна човешка емоция от емпатията. И понякога само седем минути в кожата на друг човек са достатъчни да го разберем.

Carne y Arena е в сградата на Fondazione Prada в Милано до 15 януари 2018
Регистрация и билети за 10 евро на ticketing.fondazioneprada.org


 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.