5 спомена за българското кино

4 декември 2013 текст Дани Николова
Велики реплики от велики филми.


Опасен чар
... е истински шедьовър, както би казал нашият добър приятел Франк Лойд Райт. Разбира се, хич дори не познаваме Франк Лойд Райт, макар той да е бил действителна личност – знаменит архитект, талантлив интериорен дизайнер и основоположник на така наречената органична архитектура. Гениалността на филма, наред с всичко останало, е и в това, че ни приучава да не вярваме докрай на привидностите. “Това е съдбата на всеки интелигент с буржоазно възпитание!”, убеждава ни Ястребовски. “Но вие сте от село!”, отвръща полицейският инспектор. “Сиси Боата тази вечер да излиза без змията”, поръчва Ястребовски. “Тя, боата избяга”, отговаря сервитьорът, “и всъщност, то беше смок”. “Още по-добре, продължава Ястребовски. Да излязат, значи, шведките". “Ами, признава сервитьорът, те са българки”. Най-добре, обобщаваме ние, вяра да нямаш никому.

Оркестър без име

... изобилства от умнотии и пресимпатични лафове, напълно валидни както в онези, така и в тези времена. “И ние ядем бонбонки Тик-так, и ние пушим цигарки Кент”, казваме спокойно и днес, всеки път когато искаме да подчертаем, че не сме родени вчера. Прозрението “уиски, уиски, ама и от него боли глава”, сме изпитали на гърба си. Рядко, но твърдо, сме имали усещането, че ни “цакат с топла бира”. И многократно сме отговаряли на въпроса “какви 10 лева, бе?!” с хитроумното “ами, ей такива – български”.

Куче в чекмедже

... и упоменавенето на мъничкия Миташки, в спомените извиква прословутият лаф –“Татко каза, че ще ми купи колело, но друг път”, от който не един и двама родители са се възползвали през годините. А малкият Миташки е умилителен с това, че е способен сам да се грижи за себе си. Когато е гладен си “изпържва едно яйце. С лук!”. Майка му също умее да се грижи добре за него. Купува му анцуг – с цип! Грижата на прародителите му обаче е под въпрос, защото са “скролетици”, а пък чичо му Стойо има жаба – “в сърцето тука подскача”, разказва дребният Миташки, стискайки се с ръчичка за гърлото. Е, колко от вас могат да се похвалят с такива роднини?

Рицарят на бялата дама
... вероятно и днес би станал любим на всяко дете със смело сърце, мечтаещо за остър ум, тайнствени занимания и бърза училищна слава. Сериалът ни е приучил как най-лесно да бягаме от каквато и да било отговорност (“Не знам! Аз съм късоглед и пея в хора!”), да не даваме гръмки обещания (“А аз, Елке, като стана шампион на България и като започна да побеждавам безпощадно, ще получа златен пояс и ще пътувам из целия свят. А ти, Елке, ще ми станеш доживотна приятелка за известно време.”), както и от най-ранна възраст да определяме по-късните си житейски стъпки (“За какво ми е да спортувам, аз ще ставам философ! А ушите ми са клепнали, защото майка ми е пианистка.”). Последното всъщност е от друг сериал. Но, моля ви, не ни съдете. Ние, знаете, сме късогледи и така нататък.

Вилна зона
... от чието начало гарантирано ще огладнеете. “Пилета! Риба! Кебапчета! Кюфтета!”, триумфално обявяват домакините на празничната вечеря под звуците на акордеон, докато гостите умуват над важни житейско-кулинарни въпроси. (“Аз може да не съм прав, но кюфтетата без лук не ги одобрявам!”. “И при нас възникна въпросът – защо има неудачи с червения пипер? Ами, защото няма кой да копае зеления, отговарям.”
“В работата сложиха автомат за кафе. Унгарски! Пускаш 20 стотинки и кафето пада!”, “Машина, машина, ама и тя изисква човек!”). После поднасят печено прасе с лимонче в уста, ракията и виното съвсем не се пестят, и ако ние собствено присъстваме на такава вечеря, логично бихме се докарали до следния въпрос – “Ти къде се намираш да спиш, бе, човек! Това да не ти е ресторант Балкантурист?”.


 

Горе Коментари (0)

Ако искате да добавяте коментари, моля регистрирайте се и влезте с вашите потребителско име и парола.